В българското културно пространство става нещо недопустимо. Паметник на културата ще бъде премахнат. По инициатива на общината и с отечественофронтовски прийоми. Допитване. Квартално събрание, на което „гражданството” гласува. И на фона на милион и половина население в столицата – при участие на 3000 „граждани”, 2600 казали, че не щат паметника пред НДК.
Дали ако се бяхме допитали за „Герника” на Пикасо или за която и да е от кубистичните му картини например, резултатът нямаше да бъде единодушно „не”. Ами Дюшан, Дали или Миро – със сигурност след гражданския трибунал щяха да отидат в коша.
Изкуството винаги е изобретяване на нова гледна точка. Ново светоусещане, изместване на представите ни за красиво и етично, отвъд широко установеното мнение на масовия човек. Извън това, което му е влязло в съзнанието като самоподразбиращо се. Иначе лебедите, луната и разтупканите сърца, лепнати върху таблите от спалните на нашите прадядовци и прабаби и до днес щяха да изчерпват представата ни за красивост.
Произведението, което създава нова гледна точка за заобикалящото ни пространство, задължително влиза в конфликт с представата за масовото и харесваното изкуство. То не е телевизионна, нито интернет дъвка.
В изкуството няма демокрация, там законодател е диктатурата на индивидуалността. Не може да има референдум, не може да има гласуване с ръцете или краката. Защото авторът, променяйки хоризонта ни за света, винаги е сам. Абсолютно сам. Без подкрепата на ръкоплескащи групи, предварително внедрени в публиката.
За да бъде извършено покушение върху паметника, е нужно да бъдат нарушени закони. Защото навсякъде в цивилизования материк има т. нареченото авторско право – и то е международно. Да събориш или видоизмениш паметник против волята на неговия автор, си е углавно престъпление. И то се плаща.
Възниква и допълнителен въпрос: защо като са толкова уверени общинарите, че паметникът е калпав, не направиха международен конкурс за преустройството му, широко отворен за външни автори. И защо в журито, оценяващо проектите, скулпторът е само един (Иван Русев), а накрая общинарите имат последната дума? Има ли допир с изкуството подобен подход?
Вчера беше рождения ден на Валентин Старчев, авторът на паметник „1300 години България”. Поемам риска да му се извиня за патоса и простащината на средностатистическия ни жител. И да напомня сред демократеещата се куха риторика – изкуството е диктатура!
Лъчезар Лозанов
