На 10 януари 1944 година София за първи път преживява кошмарната комбинацията на дневна и нощна въздушна бомбардировка. През деня и през нощта във въздушното пространство на столицата нахлуват над 300 тежки американски и английски бомбардировачи и над 200 изтребителя. Срещу тях от летище Божурище, Враждебна и Марно поле край Карлово излитат общо 70 изтребителя. През деня и през нощта от противовъздушната отбрана на София са изстреляни срещу противника над 3 300 снаряда. В тази битка загиват подофицерите Симеон Михайлов и Атанас Кръстев, кап. Герхард Венгел и още 4-ма немски летци. В резултат на дневното и нощното нападение в София загиват близо 950 души и над 700 са ранени. Нанесени са тежки поражения на над 3 700 сгради. Над София са хвърлени повече от 1 700 бомби. За няколко дни 300 000 души напускат столицата. Спомени за тези страшни и героични мигове са писали участници в събитията, легендарни български летци изтребители като Петър Манолев, Михаил Григоров и Тодор Розев, който участва с ятото си в битката. Разказът за този паметен ден от историята на древната ни столица е по спомените на най-големия български въздушен ас генерал-майор Стоян Стоянов.
„На 10 януари 1944 г. на софиянци бе съдено да преживеят ужаса на една варварска бомбардировка. В този зимен ден нашата столица беше ударена жестоко два пъти – през деня и през нощта. Тази бомбардировка бе добре запомнена от жителите на столицата, защото тя не бе „слаба”, както се казваше за всички досегашни бомбардировки. При нея не бяха ударени само крайните квартали, а бе засегнат и силно разрушен центърът на града”.
Така генерал-майор Стоян Стоянов след години си спомня деня, в който към София от американската авиобаза в Бари, Италия, се насочват 200 бомбардировача „Боинг – 17 Фортрес” придружени от почти толкова изтребители „Лайтнинг”. Първите донесения за противника са получени още сутринта в 9 часа и 34 минути. Групирането на самолетите става над летището в Бари, където те кръжат около 40-50 минути и след това поемат курс към София през въздушното пространство на Албания. Към 11 часа и 23 минути са открити западно от Шкодра.
На летище Божурище българските летци стоят до самолетите и приемат последни данни за противника. Проследявайки по картата маршрута на полета му веднага ги впечаталява, че през този ден той няма да навлезе над София откъм Самоковско шосе и Вакарел, а точно от обратната посока – откъм Трън и Сливница. За изтребителите това няма значение, но за зенитната артилерия има. Основните части на противника летят на височина 7 000 метра.
Стоянов си спомня ясно, че този ден минутите текат бавно. Летците са по самолетите и завързват коланите. От време на време оглеждат хоризонта. Времето не е лошо. Видимостта е много добра.
През този сезон рядко се случва времето да е благоприятно за летене и да няма мъгла. Обикновено подходящото време трае от 10 до 15 часа през деня.
Точно в 11 часа и 30 минути червена ракета се извисява над летателното поле, изстреляна от командното място на орляка. По телефоните, изтеглени до самолетите, летците са получили всички сведения за нападателя. По мощните високоговорители над летището ехтят команди за наземния персонал. Звучат думите „Внимание! Внимание! Всички свободни от задължения по самолетите да напуснат веднага района и да се изтеглят в определената за всяка ескадрила посока”.
Няколко секунди след изстрелването на ракетата последователно забучават самолетните двигатели. „Припалвайки един след друг, те подхващат бойната си песен” – пише Стоянов. Този път няма загряване на моторите, няма проверка на свещите. Самолетните двигатели са подготвени и заредени за студено излитане. При такова излитане моторите се загряват във въздуха за една-две минути. Бавенето на старта е забранено.
Във въздуха самолетите се събират по звена и ескадрили и поемат в посока към Витоша, а след завой над Черни връх се насочват към противника на югозапад.
Скоро забелязват колоната на противника, групиран по 30-40 самолета. Дистанцията е над 20 километра и затова дребните изтребители не се виждат. Те се забелязват когато разстоянието се скъси под 10 километра. Скоро и изтребителите започват да се появяват на хоризонта. Сведенията са верни, наистина към София лети въздушна армада от 200 бомбардировача и още толкова изтребители, на височина 7 000 метра. Стоянов казва, че българските летци, въоръжени с „Месершмит 109” имат предимство, защото те летят на по-голяма височина и достигат скорост и на 8 000 метра. Когато наближава времето за атака, радиото от командния пункт на земята в село Бояна замлъква, за да не пречи на заповедите на командира на орляка, който дава разпорежданията си по радиото. „Всички тръпнем от едно особено вълнение пред боя, слушаме и като че сме спрели дишането” – пише Стоянов. Никой не нарушава радиодисциплината. Моментът е изключително напрегнат. Командирът е заповядал да се атакува последователно, поескадрилно, като се преодолява изтребителната охрана и се атакуват бомбардировачите. Това е много рисковано, но го налага обстановката. Освен това го диктуват и огромните сили на противника. В тази битка освен трети орляк трябва да участва и втори орляк от Враждебна, както и германската изтребителна част, командирована в София от Норвегия.
Най-важното в битката е да се разстрои бойният ред на противника, за да му се попречи да нанесе насочен удар по града. Това е основната задача. Затова командирът взема такова рисковано решение. Втори орляк не е пристигнал и не могат да се стиковат с него. Тогава ситуацията би била друга. Време за разсъждения обаче няма и първата четворка от орляка, водена от командира полита стремглаво надолу, за да премине през бойния ред на изтребителите и бомбардировачите. Един след друг българските изтребители пикират отвесно от повече от 1000 метра, за да преминат през изтребителите и да стрелят в грамадните туловища на „летящите крепости”.
След това се изтеглят встрани и нагоре. В този момент стрелят стотици оръжия в различни посоки. Следват атаките и на другите четворки. Четворката на поручик Стоянов пикира от 1500 метра височина. При първите атаки подофицерът Цвятко Задгорски от орляка на Стоянов успява да подпали една от „летящите крепости” и тежкият бомбардировач се разбива край село Църква. Обстановката се променя и командирът на орляка издава заповед да се атакуват охраняващите изтребители, които през този ден са особено дръзки. Орлякът се разделя на четворки и двойки и започва грандиозна въздушна битка на всички височини. На големите височини противникът е по-слаб затова и българските летци го дебнат най-вече там и го атакуват по метода на „клъвването”.
Връхлитат над него, стрелят и се изтеглят пак нагоре, където „Лайтнинг”-ите увисват без скорост и се отказват от преследването. Те са 6 тона и тежат два пъти повече от „Месершмит”-ите.
Този въздушен бой се води повече от 20 минути в триъгълника Сливница – София – Перник. Разкъсани на малки групи, противниковите изтребители решават да се оттеглят. Измъкват се по един, по два, по четири. Не могат да стоят повече, защото бензинът им може да свърши. Бомбардировачите са изчезнали на юг. Над София и по маршрута на отлитането те са яростно атакувани и преследвани от Втори орляк. За действията на Втори орляк Стоянов цитира спомените на подполковник о. з. Петър Петров, който участва успешно във всички боеве при отбраната на София.
На 10 януари Втори орляк излита в пълен боен състав от 32 „девоатина”. „Девоатин” е френски изтребител, по-лек от „Месершмит”-а. На 7000 метра височина те забелязват „крепостите” и както летят в насрещен курс минават в челна атака, както правят и на 20 декември, предишната година. Никой не трепва от връхлитащата отсреща стоманена лавина. Крило до крило изтребителите доближават „крепостите”. Виждат ясно как в полета си те играят нагоре и надоле, наляво и надясно.
Дръзката челна атака започва да ги смущава. Битката се разразява за секунди: премерване в последния момент, откриване на огън и изтегляне. Кой както може се разминава с „крепостите”. Някои се врязват в бойния ред, други излизат от атаката с „полутоно”, трети се изтеглят встрани и нагоре.
Ефектът от челната атака е голям. Първата група бомбардировачи се отклонява на север от София и хвърля бомбите си безразборно из полето и не успява да стигне в боен ред до сърцето на столицата. След първата група обаче следващите успяват. След атаката орлякът се разделя на отделни самолети и четворки и така продължават боя самостоятелно. Петров пише, че при челната атака не ги смущават изтребителите на противника, защото те най-вероятно са ангажирани от Трети орляк.
Във въздушния бой на 10 януари единствено и за последен път взема участие и германска летателна част, намираща се на летище Враждебна. Техните самолети са „Месершмит 109” от серията Г-2 и Г-6. Те притежават по-тежко въоръжение от българските „Месершмит 109 Густав”. Имат допълнителни картечници в крилата и ракети под крилата. Тази немска въздушна част е била базирана в Норвегия от 1941 г.
В деня на бомбардировката немската част малко закъснява при излитането и достига „керпостите”, когато те вече пускат бомбите си над града. Насочват се към тях още докато набират височина и това дава възможност на американските изтребители да ги атакуват веднага и да ги разпръснат, защото имат предимство в скорост и височина.
След това на летището се завръщат шест немски изтребителя, които имат в корпуса си повече от десет пробойни от куршуми. Самолетът на командира им е поразен и той скача с парашут, пет души от немската група са свалени и загинали, няколко души кацат принудително в Софийското и Орханийското поле, а двама – на летище Карлово. След няколко дни на Враждебна са събрани 12 немски самолета, които отлитат нанякъде.
След битката на 10 януари поручик Стоянов и подпоручик Бонев продължават да патрулират в небето над София, запазвайки височината като тактическо предимство.
Стоянов забелязва изостанал американски изтребител, който се изтегля на юг. Тъй като мунициите са привършили, а скоро ще свърши и бензинът, той решава само да стресне противника, за да запомни този ден. Изскача с изненада съвсем близко до него, встрани от дясното му крило. Вижда отблизо как американецът извръща глава стреснат и уплашен. След това доволен изтегля самолета си над кабината му и поема рязко нагоре. Американецът свива надолу и наляво.
След тази случка те се връщат на родното летище. Стоянов, който сутринта се е събудил потиснат, с болки в гърлото, температура и глаовоболие, се чувства съвсем бодър, жизнерадостен и напълно здрав. И помен няма от сутрешната настинка, нито от температурата. „Навярно всичко преживяно през двата на часа на битката и няколкократното изпотяване в кабината са изиграли целебната си роля” – коментира той.
Той и колегата му са последната двойка изтребители, които кацат на летището. Тези, които броят завръщащите се самолети, си отдъхват. Техниците ги посрещат с радост и им съобщават, че са ги смятали за свалени, защото имало сведения за паднали български самолети. През този ден за първи път всички летци от орляка се завръщат на летището невредими. Получени са и потвърждения за въздушните победи на някои от тях.
Освен подпоручик Цвятко Загорски за успешни атаки докладват и подпоручик Генчо Димитров, фелдфебел Христо Цанков и фелдфебел Стефан Конзов. А командирът на орляка капитан Топлодолски пред очите на целия наземен персонал е прострелял американски изтребител. Всички наблюдават интересния бой. Отначало по чуждия изтребител стреля зенитната артилерия, но безуспешно. Самолетът слиза ниско и с бръснещ полет минава над самия плац. Така се измъква от артилерията, но зад него е тройка български изтребители, начело с капитан Топлодолски. Американецът лавира вляво и вдясно, но една картечна серия на капитана го сразява и той пада край село Хераково.
През този ден двата изтребителни орляка заедно с немската изтребителна част свалят общо единадесет самолета – шест бомбардировача и пет изтребителя.
Михаил Григоров
