Очите на нацията

Днес се прощаваме с човек, срещу когото в преломните времена на демокрацията, в лепкавите вихрушки на черно-бялото мислене не съм чул някой да извади черната баданарка – да го оклепе или да оплюе. Което е феномен. Имаше ясни идейни убеждения – винаги леви и не бяха замитани под килима, както при мнозина. Валери Петров прави последна редакция на преамбюла към Конституцията. И това не е единственият му нелитературен отблясък.
Можеше да си позволи да мълчи – и това да го осиява с прозрение и признание.
Нямаше за какво да се оправдава, както някои мастити литературни имена от миналото, за които пре-обясняването на властовите изгоди се нуждае от дебели мемоарни „спомени”, които да пребоядисат нашите. Когато трябваше да каже „не” или „да” Валери Петров така успяваше да го каже със своята привидно крехка същност, че то отекваше във всички посоки като непреодолим барометър в прогнозите за човешкото ни време.
Вгледани в разделението помежду си като българи, замеряйки се помежду си с остри камъни, изведнъж се оказваме изненадани, че има и такива хора – по които ръката ти се схваща, ако понечиш да хвърлиш.
Неочаквано е, че са възможни такива хора, забравили сме, че ги има реално сред нас. Не зная дали са хвърчащи, но нека се вглеждаме все по-внимателно – и ще открием, че ги има. Може да не се наричат Валери, но той ни завеща способността да ги виждаме. И затова завинаги ще се връщаме към очите му. Това са очите на нацията, очите на нейното бъдеще.