Иван Сухиванов е роден през 1961 в Бургас. Преподава в Бургаски свободен университет и е редактор на бургаското литературно списание „Море“.
Автор е на книги с поезия, проза и литературна критика: „Лакуни“ (поезия, 2000), „Къси истории“ (разкази, 2005), „Връщане в меланхолията“ (поезия, 2007), „Ходове на въображението“ (литературна критика, 2009), „Ексил“ (поезия, 2010), „Бягства“ (разкази, 2011), „Томи. Нощна смяна“ (поезия, 2014) и др
Стихосбирката на Иван Сухиванов „Томи. Нощна смяна“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2014) е явление на минималистичното писане, което надскача изобразителните възможности на хайку версификацията, въпреки че по сгъстеност и изобразителен щрих граничи с нея (парче от йероглиф – /нефтена кула/ в далечината). Стиховете му постигат ефекта на кехлибар – визуализация, в който е застинало нещо от друг отсек на времето: „Солипсизъм” (изтощените лъчи /засядат / сред прозрачност/ и образите/ не ни достигат).
Но освен това, текстовете му се домогват и до друго – граничните състояния в нашето съществуване. И то граничните линии на познанието ни като екзистенциално усещане: граница на времето, на живота и смъртта, непостижимото, възможностите на човешкото. Неслучайно състоянието е „нощна смяна” – изнурително, в несподелена самотност, с наложен работен ритъм, който те позиционира в случайностите. Родината е само номер на числа координати, а животът е протяжност (минава време). Намираме се по-скоро в свят на физиката на елементарните частици, отколкото в обстановка на обективна видимост – „истинският свят – /(е) татуиран/отвътре/ на клепача” („Изгнания”). Лирическият герой е агностицист, но не и атеист – въпреки разправата си с бога, открехва врата към възможни въплъщения на отвъдното. Допуска: ние или Го съзерцаваме „като отпечатъци от задник” когато „вятърът вдълбава / сред житата/ колосални форми” („Физика”), или напипваме изворите на тъгата си, защото (не знаем) „че бог избира / да катастрофира/ във всяка съдба/ поединично” („Томи не разбира метафизиката”). Човекът според Сухиванов е само рационалната свръзка между два паралелни свята, разделени от река, но опитите му да се завърне – винаги стигат там, където не е очаквал. Те са плодотворно самоцелни дори в едната половина. Срещата с неочакваното е субстанция на живеенето, която отвежда до границите „до оная точка / гдето”, протяжността се прекъсва внезапно и е изразена с отсичане на синтаксиса. Спомените са нишка назад, беглост, без претенция да остават. Рядко текстовете опират до нравствени проблеми – невинността („Най-хубавата рокля”) или границата между „любовта към животното/ трансформира омраза / към хора” („Сритано псе, някъде”). Съпътствани са от постоянния страх „преди / случването/ на нещата” („Априори”), а той е породен от липсата на изобретен житейски смисъл. Смисъл, който не е придадено свойство на живота, а трябва да бъде завоюван в еднолично пространство и няма всевалидна задължителност за никого. Така „щом умреш / вече си извън историята” („Нощна смяна”). Границата свършва с живота, но той би могъл да бъде погледнат и от точка извън него (според теоремата на Гьодел), за да бъде оценен вярно.
Книга, която задава предизвикателства в проблемни области за минималистичната традиция на писането у нас, стремежът й е да надмогне присъщата херметичност и чиста визуалност – катализира аналитичните възможности на езика в извънсюжетно напрежение. Неслучайно книгата е високо оценена и издадена с финансовата подкрепа на Община Бургас и получи приза „Христо Фотев“ за творческа дейност през миналата година.
