На пръв поглед изложените в Националната художествена галерия от 4 рисунки на Микеланджело не впечатляват – скици, в които моливът сякаш набързо е пробягал. Но ако проследим пътят им до завършените творби, ще ни подскажат защо авторът им е гений. Пина Раджиониери – директорът на фондацията „Каза Буонароти“ пояснява взаимовръзката им с големите постижения на Микеланджело:
– Такива скици той подарява на приятелите си. Но чертежите и скиците на Микеланжело са проекти за големите творби и тук ги виждаме оголени, като скелети, върху които впоследствие се надгражда плътта. Когато проследим пътя им до велика творба, сякаш успяваме чрез чертежа да я предвидим. И скицата може да запали у нас страст – въпреки че ги изучаваме от научно-изследователска позиция.
Скицата не винаги стига до завършена картина. Скицата на портика е Порта Пиа в Рим – създадена е по този чертеж. Двете по-малки скици – фигурите в движение – били подарени от твореца на негов приятел, художника Буджардини. Послужили са за база при създаването на творбата в базиликата Санта Мария Новела във град Флоренция. От четвъртата скица нямаме конкретна завършена творба. По това време авторът е имал много проекти, чертежи и скици на творби за възкръсналия Христос, но за нито една нямаме данни, че скицата е обвързана с конкретна творба. Стилистично погледнато елементът на възкресението бликва в Страшният съд в Сикстинската капела. Но конкретно там той е изразен по един по-богат и комплексен начин.
В доклада си на научната конференция за Микеланджело д-р Кирил Василев, главен уредник в НМБИИ пояснява:
– Ужасяващото, потресаващото, кошмарното в „Страшният съд“ на Микеланджело, което предизвиква чувството за възвишеното не идва толкова от силата на изобразените страдания на грешниците, нито от ужасните лица на демоните – такива ще намерим и във фреските на Джото и Фра Анджелико на същата тема – а преди всичко от нестабилността на цялото, от изправянето на зрителя пред безформеното, пред стихийното, пред хаоса. Изправянето на духа пред образите на хаоса е по парадоксален начин освобождаващо преживяване именно защото духът се чувства заплашен и преоткрива едновременно своята крайност, но и безкрайния си стремеж към автономност. Според Адорно хаосът, стихийното в изкуството е начин изкуството да се одухотвори. А срещата с такова изкуство е начин субектът да се еманципира като се открие за своята подтисната другост.
Днес повечето от нас гледат „Страшният съд“ на Микеланджело от позицията на светски хора, на хора, които не вярват във възкресението на мъртвите и вечното осъждане, но тя продължава да предизвиква у нас чувството на потрес и ужас, чрез образа на човешките маси, пръснати в празното пространство и така чрез сетивното да свидетелства за несъизмеримостта на мислене и сетивност. Да свидетелства за това, че нещо не достига на сетивното или го надхвърля безкрайно. Лиотар е прав: няма значение как ще наречем това „нещо“, но е важно да продължаваме да го усещаме, за да не останем затворници на имагинерния Аз или на условностите на културата, в която живеем.
Лъчезар Лозанов
