Хеликоптерът „Блек хоук” с ранени и медици на борда е атакуван, обстрелван, но задачата да се транспортират четирима пострадали военни трябва да бъде изпълнена. Полетът е нощен, оръжието, специалното облекло, каската, кубинките, бронежилетката и противогазът натежават, а приборите за нощно виждане създават неудобното усещане за отдалеченост. Но двете жени-лекар и медицинска сестра трябва да осигурят за четиримата си пациенти стабилно състояние в трийсетте минути на спасителния полет…
Това може да се случи в реални бойни условия. Засега е само в рамките учението по сертифицирането на способностите на нашия модул за авиомедицинска евакуация. След 2009 г. за втори път способностите на екипа на този модул е оценяван, този път с най-висока оценка: готов за мисия, боеготов.
От общо 47 души в мъжкия екип, четирима военни медици защитават
високата класа на българската военна медицина
Това са майор д-р Диана Стефанова и майор д-р Мария Тодорова, бордни лекари, от Научно-приложния център по военномедицинска експертиза, авиационна и морска медицина, сектор по военномедицинска евакуация. Специалисти са по вътрешни болести и военна токсикология. Във „всекидневната” си работа са в отделението по реанимация в пловдивската болница. Бордни медицински сестри са старши сержантите Десислава Стоева и Евелина Георгиева, и двете –от реанимацията на ВМА. Три от тях имат опит от участие в мисии в Ирак и Афганистан.
В този модул и четирите са от 2009 г., откогато той е и създаден. И четирите са участвали при първата сертификация, проведена през 2009 г. в авиобаза „Крумово”, както и сега, в Тренировъчния център на Силите на САЩ в Европа-Хохенфелс. Оценяването на способностите на екипа на модула се случва на фона на военно учение, а инспекцията се прави от специалисти във Военновъздушното командване на НАТО в Рамщайн. За първи път тази оценка се прави извън страната, сред екипи от колеги от съюзнически страни в Алианса – американци, чехи, словенци, естонци, румънци.
Пътят до този ден вече 5 години „е постлан” с тренировки, с учения- всеки месец, а понякога и по-често – на полети в Крумово. Учения са правени и със самолет „Спартан” на летище „Враждебна”. Тази година момичетата са участвали в сертификацията на всяка бойна група – в сухопътните бригади в Стара Загора и в Карлово и в 68-ма бригада „Специални сили” в Пловдив. Заради изискване за авиомедицинска евакуация, там те са участвали в сертификацията на бойна група.
Освен това, участвали са и в международното авиотранспортно учение през юни в Пловдив, в международните учения „Тракийска пролет” и „Тракийско лято”. Те участват и при инциденти с екипи на ВМА.
Но тази година
подготовката им е специално насочена
към инспекцията на модула и сертификацията му при евакуация.
От януари се правят редовно полети съвместно с екипажите. Важно е да прецениш състоянието на пациентите, да решиш кого ще качиш на борда за евакуация. Важно е да се работи по комуникацията с командира на екипажа, на борда да му се предаде информация за пациентите, какви грижи изискват, дали са спешни и дали се налага линейка да чака при кацането. Правят се упражнения за нощни полети, с прибори за нощно виждане. А последният месец преди сертификацията подготовката е по-засилена, полетите са повече. Работи се за проверка на тестове при ядрена, химическа и биологична защита. Медиците се подготвят за оказване на първа медицинска помощ и на целия личен състав.
С какво тази работа е различна от всекидневната като натоварване, познание, като изискване за реактивност?
Отговорът е, че във въздуха времето се „свива”, понякога до секунди, за решение и реакция. Има динамика, като при война. Модулът за авиомедицинска евакуация е сертифициран не само по възможностите да транспортира, акцентът е върху цялостната военна подготовка на един такъв екип, ако са наложи и стреляш. Нужна е и много спортна подготовка, натренираност, защото такова учение е като игра, но не съвсем – това е игра на война.
Инспектиращите са правили по време на полета т.нар.инжекшъни, седем пъти са задавали задачи: пациентите „са получавали” усложнения на състоянието, трябвало е да се реагира светкавично, да се стикова задачата с пилота, защото и пилотите получават своите задачи и изпитания. А на борда е имало двама тежко ранени, лежащи и седящи – с черепно-мозъчна травма, в безсъзнание, остра реакция на боен стрес. По време на нощния полет една млада американка също започва да буйства.Тя е със счупена челюст, коремна травма. Получават се и усложнения от самия полет.
Интересен е един друг случай на пациент с посттравматичен стрес, който първоначално е бил спокоен. По време на полета започва да удря медиците и се хвърля да отвори вратата, получил страх от летенето… И това-в реален полет. „А той знаеше как да отвори вратата”, казва д-р Диана Стефанова. Връзват го, но в това време „попадат под обстрел”. Интересно е, че самите „актьори” са военни, с добре мулажирани рани, съблечени дрехи на мястото на раната, като наживо. Има
курсове за симулация на пострадали
Това се оказва много важно в обучението, в авиомедицинската евакуация като тези роли се играят от военни „наистина”…
„За нас имаше огромно значение участието в съвместната двуседмична работа с колегите от САЩ, почувствахме се добре и с професионално самочувствие”, споделя д-р Мария Тодорова.
А що се отнася до критичните моменти, бордната медицинска сестра Десислава Стоева казва, че критични моменти при такава сертификация винаги има. Защото ги оценяват въз основа на това доколко във всяка ситуация можеш бързо да решиш проблема, както и как действията ти се отразяват на пациента. Резките промени на посоката на полета при въздушна атака е изключително натоварване на екипажа, но и на пациентите. Трудни са само битовите условия, при които живеят, пакетите с храна омръзват за две седмици, но при реални бойни условия момичетата знаят, че едва ли ще е по-леко, може да попаднат в планина, в снежна обстановка … Доброто е, че за пет години екипът е вече по-сработен, с повече натрупан опит.
Любопитна е практиката, само медицинският екип да знае каква е конкретната задача на полета, какви пациенти ще бъдат транспортирани. На пилота това не се съобщава от съображения да не се въздейства емоционално на действията му, „да не се престарае” при тежки случаи с деца.
Жалко е само, че в медицинския екип няма мъжко присъствие, някак си липсват желаещи за тази, всъщност, различна от всекидневната лекарска практика работа. Изискванията са за здраве, тренираност, професионални качества за бордните лекари и медицински сестри, не са обаче като за космонавти, но фактът е факт. Четири мъжки момичета имат самодисциплина, самоконтрол и мотивация да работят тази не съвсем типична за военните медици работа, наистина професия от бъдещето. Уменията им могат да са полезни и в спасителни граждански мисии.
И макар да са само четири от големия екип на модула за авиомедицинска евакуация, няма как да подминем репликата на пилотите, мъжката част от състава: Момичета, ние работим за вас, вие сте лицето на екипа ни!
Росица Цонева
