С най-новия си сборник разкази „Владетелите” Калин Терзийски предлага ексцентрични етюди – амалгама от история, фантазия, мистификация и аналитична психология (в смисъла на Юнг). Етюди, плод на свободни асоциации, но базирани на исторически факти. Авторът е писал това, което най-първо изниква в съзнанието му – хрумването след прочитане на историческите факти.
На премиерата на книгата миналата седмица в книжен център „Гринуич” Терзийски определи предлаганото четиво като портрет на личното историческо знание, а не история на действителността – историята, каквато е в нашите души. Действителна история не съществува. Съществува само като отпечатък. Или казано иначе – без хора, които да се вълнуват от нея и да мислят за нея, които да я преживяват отново и отново – история не би имало.
Редактор на сборника е митичният Ивайло Нойзи Цветков, един от първите и най-дългогодишни редактори на култовото списание „Егоист”. Според него авторът не само се е преборил с ужасното и мъчителното в изказа, но вече се „легитимира” като мъдър, зрял и проникновен писател. И тази книга за мен е не само удовлетворение от непосредственото, но и сякаш оргия на читателското въображение.
Нойзи препоръчва „Владетелите” на онези, които проумяват, че твърде дълго вече „българин” означава обект – на Великите сили, на лошо управление, на страха от отхвърляне, на лошите практики. „Владетелите” на Терзийски, пророкува Нойзи, те канят и да бъдеш субект.
Една от великите тези, макар и недотам оригинална и нова, която прокарва авторът в книгата е, че националните ни герои в учебниците по история на нашите съседи са представени като сатрапи – и обратното: техните национални герои са отявлени българоубийци.
Извод, изразен с друга образност, до който преди 70 години стига и фелдмаршал Фридрих Паулус: „Ако погледнете на войната през собствените си очи, ще получите любителски фотограф. Ако погледнете на войната през очите на врага, ще получите отлични рентгенови снимки.“
Светлозар Стоянов
