Една книга на проф. Михаил Неделчев за Яворов ни пита за мястото на интелектуалеца в нашето общество: доколко неговото облъчване е потребно на всекидневния масов гражданин.
За немеца името Гьоте е поредица от въпроси и отговори, те го водят към морални и национални ценности. Още „Страданията на младия Вертер“ предизвиква вълна от самоубийства, която плаши самия автор. Но това е потребност и вкус да решават проблеми в граничните човешки състояния – живот, смърт, но дават сила в критични моменти да защитаваш интересите си като общност, нация.
Книгата на Неделчев „Яворовата година на траура“ се опитва да въвлече в подобна проблематика българина – битието на големия български поет и революционер в смъртта.
Смъртта като чудо, като философско предизвикателство, като ценности, заради които си струва последната година от живота му да бъде остров на непрогледната самота, физически мрак и любов отвъд границите на обяснимото.
Малцина четат Яворов по този начин. За повечето той е литературна клюка за романтична любов. Трагизмът е дозиран, за да е поносим. Парадоксът на прагматизма не ни позволява да преживеем изцелителния катарзис. Състоянието на музея е анамнеза и доказва – прагматизмът не е лекарство, а наркотик, не ни лекува от общественото ни и от политическо тъпоумие.
