Темата емиграция е сред най-парливите и болезнени рани на съвремието ни. Новина в миналия брой беше премиерата „Емигранти“ на Диана Добрева по Мрожек във Военния театър, а в началото на седмицата „Сфумато“ представи новия си спектакъл „Самолетът закъснява“ под режисурата на Маргарита Младенова. И ако при Мрожек структурата е класическа драматургия, в театралната лаборатория сплавта е съвременен текст, съчетан със стихотворната стихия на Борис Христов – жанров хибрид, подобен на инсталация, но с полифонично звучене. Режисьорката реабилитира опорите на човешката нравственост, разпаднали се от гангрената на материалното обладаване, от имагинерното очакване параболата на самолета да ни изхвърли в мечтаното „другаде“ въпреки изкривените ни физиономии. Скритият сблъсък – политическата машина срещу поетическата, е водещ. В композицията прозаическа част (дело на поета Стефан Иванов) реже мазохистичната ни обреченост върху сцената на едно летище (непристигащия самолет, мотива Годо), то втората – екзистенциално-мотивиращата част, търси опори чрез вътрешната космогония на малкия човек, за да постигне универсалните контрасти живот-смърт, любов и дегенерация в консумативното. 13 млади актьори – ту в хаос, ту в синхрон, хорово или индивидуално превръщат думите на поета в лична драма, в откъсване и смазване, в унижение и апотеоз на човека. Човекът е там сред природата и Бога, сред простите и дружелюбни неща на общуването, на смразяващите провали и обезкрилените надежди на жилавото си самоосъщесвяване. Къде свършва „виновната“ държава и къде започва личната отговорност, оскотяване и катарзис – драмата напомня Яворовите амплитуди и вътрешни прозрения.
Частите на спектакъла не бих казал, че са равностойни. В първата надделяват публицистични твърдения, нерядко черно-бели констатации, с които ни облъчват вестниците всеки ден, но след нея „поетическата машина“ на метафорите и нравствените ерупции в обикновения човек ни вдигат към мъчителни височини и търсене на ориентири. Борис Христов не предлага готови отговори, а трескави състояния, пробив към катарзиса и изцелението, но като индивидуално съпреживяване и усилие. Някъде дори лайтмотивите, идеите от двете части си противоречат. Представата, легитимирана като библейска – че „робското поколение“ трябва да си отиде, за сметка на новоконстуираните млади с дееспособна пречистеност, не се среща с човешкото доверие и обич към бащата, към унищожения човек на ръба на своя край у Борис Христов.
Няма как да сложим нравствено равенство между вътрешното емигрантство на поета и неистовото право – да избягаш от „ненормалния“ свят в имагинерното самолетно „другаде“, въпреки кафкианският декор. Затова сглобяването на драматургичните късове на места ми звучи еклектично и механично. Но е възможен и различен прочит. Сценографията на Никола Тороманов е убедителна – опростена или усложнена на моменти с детайлите на летищния интериор (часовници, табла, светлинни ефекти), следваше пулсациите на интонационните акценти. Участват Александра Василева, Елена Димитрова, Лилия Гелева, Василена Винченцо, Алиса Атанасова, Албена Ставрева, Цветан Алексиев, Добрин Досев, Бойко Кръстанов, Станислав Ганчев, Антонио Димитриевски, Сотир Мелев.
Лъчезар Иванов
