Тази експозиция е насочена към младите хора в България, с нея искаме да им кажем да не допускат близкото ни минало все повече да се отдалечава от тях. Единственият начин неговите тъмни страници да не се повтарят, е те да бъдат прочетени и осмислени. Думите са на председателя на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, казани при откриването на изложбата „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953-1964)“. Тя е събитие от инициативата „25 години свободна България“ и на 10 ноември и събра в Музея на социалистическото изкуство архивисти, историци, общественици, студенти и журналисти, сред които бе президентът Желю Желев (1990-1997) и председателят на 38-ото НС Йордан Соколов. Необичайната експозиция е партньорски проект между Комисията по досиетата, Държавна агенция „Архиви“, СУ „Св. Климент Охридски“ и Националния музей на българското изобразително изкуство.
Първите опити на открита съпротива срещу комунистическия режим в държавите от Източния блок започват след смъртта на Сталин през 1953 г. Време на реални надежди за отхвърляне на съветския модел на управление. Тогава са първите опити за пробив на Желязната завеса. У нас процесът тръгва със заклеймяване на култа към личността на Вълко Червенков, но само след няколко години в рамките на същото противоречиво десетилетие той се преобразува в нов култ. Този път към Тодор Живков.
Опитите на отделни представители на интелигенцията, дейци на културата и изкуството да излязат от задушаващата партийната „прегръдка“ днес изглеждат наивно, но доказват, че в България е имало съпротива и хора, които са вярвали, че не всичко е докрай изгубено.
Възмездието от официалната власт не закъснява – уволнени са редактори на вестници (Владимир Топенчаров и Васил Акьов), спрени са спектакли („Импровизация“ на Радой Ралин и Валери Петров), разгромяване на театрални колективи (Бургаския театър), спрени преди премиера филми („Животът си тече тихо“ на Бинка Желязкова и Христо Ганев) или прибрани от прожекции непосредствено след премиерите („На малкия остров“ по сценарий на Валери Петров и „Невероятна история“ на Радой Ралин). При художниците и писателите също има изключени от партията, спрени изложби, неиздадени стихосбирки, изключени от творческите съюзи.
В изложбата са намерили място материали, показващи малко известни и неизползвани до днес исторически документи. Чрез визуално и документално представяне на събитията от 50–60-те години на ХХ в. са проследени вътрешните и международните аспекти на процеса, популярен с термина „десталинизация“. Макар да няма унгарската 1956-а или чехословашката 1968-а, няма Солженицин или Джилас, нито Ян Палах или Имре Наги българската интелигенция показва ясно отношение към казармения социализъм и изживява своето противоречиво десетлетие. Документи и фотографии, съхранявани в Държавна агенция „Архиви“ и Комисията по досиетата, кинокадри от Българската национална филмотека, от сайта „Изгубената България“ са използвани в изложбата. Могат да се видят и частни архиви на фамилиите Пауновски и Акьови, архивът на Радой Ралин, на Веселин Байчев, на Владимир Люцканов и Антоанета Бочурова и др.
Експозицията, станала повод за разговора, публикуван по-долу, ще остане в Музея на социалистическото изкуство на ул. „Лъчезар Станчев“ №7 до 30 ноември 2014 г.
Истината трябва да види бял свят
Минути преди откриването на изложбата „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие“ репортери на „БА“ потърсиха поотделно, но с еднакви въпроси мнението на Евтим Костадинов, председател на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, известна като комисията по досиетата, и на председателя на Държавна агенция „Архиви“ Иван Комитски.

Приключила ли е десталинизацията у нас? В обществено политически, в социален и всякакъв смисъл, извън разкриването на архивите и документите, свидетелстващи за онова време?
Иван Комитски: Това е процес и ако формалната десталинизация се осъществи на 10 ноември 1989 г., започнала със смъртта на Сталин през 1953 г., то десталинизацията в мисленето и в поведението има още рецидиви и продължава в поколението, което е живяло през този период и на което това се е отразило. В мисленето имаме още път да извървим, за да се почувстваме свободни хора, изповядващи ценностите на гражданското общество.
Евтим Костадинов: Много хубав въпрос! На фона на документацията, с която боравя всеки ден считам, че още има какво да се желае в тази посока и още да се работи. Критерият трябва да е завишен от моята гледна точка и смятам, че ще бъде в интерес на обществото. Трябва да се осъзнае, че това е необходимост.
Не е ли било достатъчно времето от 1953 до 1989 г. този процес, ако не е завършил, то поне да е започнал?
Ив. К.: Тогава процесът започва, но времето очевидно не е било достатъчно. Гражданското общество не присъства във взимането на решения доминиращо и в момента. Хората като че все още са прекалено политизирани в лошия смисъл на тази дума, защото всичко е и политика. Но грубата политизация, яростното противопоставяне са рецидиви на едно остаряло и вредно мислене.
Евт. К.: Практиката, пък и необходимостта показват, че на пръв поглед годините са много, но желаният резултат не е постигнат. Затова препоръчвам работата в тази посока да продължи.
Дали в някаква степен макар да сме преодолели този процес, след като председателите и на Държавна агенция „Архиви”, и на Комисията по досиетата, които откриват изложбата сега, са бивши кадри на Министерството на вътрешните работи?
Ив. К.: От тази гледна точка можем да считаме, че сме се десталинизирали (смее се).
Евт. К.: Това е общият знаменател, но има много съществена разлика – единият е кадър от т. нар. милиция или полиция в последствие, а другият – от системата на Държавна сигурност. Вярно е, че има опити да се омаловажи тази разделителна черта, но тя е съществена в приоритетите и последствията. Радвам се на факта, че независимо кой откъде е и какво е бил, има хора, които търсят и стигат до истината, за да възтържествува справедливостта. Колкото горчива и тежка да е – един ден истината трябва да види бял свят. Надявам се, че и с тази изложба допринасяме за отварянето на архивите за достъп до историческата истина, за да тържествува справедливостта.
Росица Цонева
Веселка Венкова