
Когато военният министър каже: „Загрижен съм за духа на армията…“ (8-9 стр.), трябва да бъде чут от политиците. И по-скоро разбран поне от онези, които някога, някъде са прочели прозрението на Наполеон, че „народ който не храни своя армия, скоро ще храни чужда“. Ще репликирате, че в подстъпите към Одрин гладни български войници с вик „по пет на нож“ се вдигнали в атака. Сигурно, но юнашкият им възглас показва самочувствие, дързост, безстрашие, кауза, заради която си готов да оставиш костите си в окопа.
Днес армията може да не е гладна, боса и изправена очи в очи с противника. Може дори да е професионална и добре платена…но немотивирана, както е модно да се изразяваме.
Защо е така, е въпросът. И ако може този път да перифразирам Наполеон, във войската и в политиката пропуснатият момент не се връща.
Обезпокоен, министърът на отбраната публично си постави задачата да вдигне атрофиралия боен дух на армията.
Каква е връзката с политиката и бюджета ли?