„Движете се плътно в групата. Това е вашата лична охрана. Той отговаря за вас, а вие трябва да изпълнявате всичките му разпореждания. Моля за дисциплина.“ Казаното дотук звучи твърдо и категорично. Кап. Веселин Петков, зам.-командир на групата за охрана от 68-а бригада „Сили за специални операции“, иска да ми внуши необходимостта от дисциплина. За него съм просто цивилен – жена, освен това. Знае ли капитанът, как ще реагирам в сложна ситуация, няма ли да изпадна в истерия, да бягам в неопределена посока, да създам напрежение и проблеми в екипа.
Виждаме се за първи път, а ни предстои посещение в батальона по инженерно осигуряване на 205-и корпус от афганистанската народна армия. Това си е предизвикателство – и за мен, и за тях. Още повече че групата за охрана са стари и нови – на практика ще се предават умения и опит на военнослужещите от охранителната група, на които им предстои 6-месечна мисия.
Правим няколко
тренировки „на сухо“ с цялата сериозност
на предстоящата ситуация. Не е тайна, че се случват инфилтрирани хора в афганистанската армия, които са готови на всякакви терористични актове. Привлечени на страната на талибаните, с пари или обещания за щастлив живот в небесния мюсюлмански рай, те могат да се самовзривят или да използват собственото си оръжие и да стрелят срещу нас. Не ги обвинявам. Разбирам ги! Да живееш в отвратителна нищета и да имаш шанса да получиш нещо материално или поне обещанието за по-добър живот дори и в другия свят – това е истинска примамка.
И докато в главата ми се въртят подобни мисли на морално етични теми, момчета от групата проиграват за последен път поредна възможната ситуация. Нападение отляво или дясно, заемане на позиция и изтегляне на ВИП персоната, т. е. мен, от театъра на военните действия. С извинителното предупреждение, че може да са малко по-груби, ако това се случи.
Старая се да запомня личния си охранител. С каска и бронежилетка
всички ми се струват еднакви
а дори и, знаейки фамилията Чавдаров, едва ли ще имам време да погледна написаното на лентичка на гърдите му. Договаряме се само да не правя излишни действия и да се съобразявам с него. Чавдаров обещава, че няма да пречи на работата ми. По-сложна е задачата на личната охрана на военния оператор Чавдар Кръстев. За да заснеме възможно най-много, движението му е в различни посоки. А това е предизвикателство за професионалните умения на момчетата.
Голямата желязна машина, наречена кой знае защо ЕМ-РАП, ни поглъща, за да ни създаде усещането за морска болест. Горещина, усещане за прикованост към седалката на гърба, придобито от здраво пристегнатите колани, тръскане и поклащане на всички страни. Вестибуларната ми система крещи от недоволство, а бронежилетката и каската все повече създават усещането за лична сауна. Добре че разстоянието е малко и след петнайсетина минути вече сме на територията на батальона. Стаята на командира е с всички екстри на източната разточителност. Такова е и гостоприемството – традиционният чай, ядки, бонбони, леблебия. И приятелско отношение.
За пореден път се убеждавам, че афганистанците имат различно отношение към българите.
Различно, значи добро
И не само заради помощта, която получават – като съвети или в материален план. Сякаш нашите военнослужещи – от редника до офицера, успяват да убедят колегите си от афганистанската народна армия в искреността на поведението и желанието си да помогнат. Дори и с преводач разговорите вървят спокойно. Достига се до крайни решения с добри темпове, което за тази страна си е истинско чудо. Тук времето във всичките му измерения сякаш е на стоп кадър и обикновено, каквото и да се случва, става утре или след няколко дни. В най-добрия случай. Следва обиколка из района на батальона и запознаване с автомобилната и строителната техника, която е на разположение. И възможност на практика да бъда охранявана като ВИП персона. Всичко минава по установения план и без инциденти се прибираме в базата.
Само за час и половина облеклото по мен е мокро. Какво ли им е на момчетата от групата за охрана, на които им се налага да бъдат в пълна бойна екипировка по четири-пет часа?! Не говорим изобщо за ситната като дамска пудра прах, която дълбоко е проникнала не само в кожата, но и в дробовете ни. И се сещам как преди дни видях една разглобена машина, такава, за комуникационни връзки. Едва ли можете да си представите как изглеждаше. Старши сержантите Стойно Чернев и Димитър Нанков и сержант Митко Москов я чистиха с въздух от компресор, докато светна. Това е друг момент от ежедневието тук. И възможност да придобиеш нов опит, който може да ти е от полза после. С прахосмукачката в къщи, например!
Мария Рачева, Чавдар Кръстев
Кандахар – София
