Тези думи изкрещя вместо народа си Йосиф Сърчаджиев. Размахал юмрук вместо цял един народ.
И всичко напомни за миналата зима, когато човекът и поводът бяха различни, но въпросът беше същият.
#Кой?
Казват, че новият е: #Колко?
Но никой не пита ЗАЩО?
Защо й бяха на България избори и нова власт, щом и Тази власт се държи като Пеевски. Един и същ фактор назначи и Бинев. И това си ти, народе мой. Ти ги избираш, а после се сърдиш, що ти ги назначават.
Понякога, народе мой, ме е срам заради тебе. Срам ме е, че и моят живот мина така като твоя. Като филм на откачен режисьор, филм, в който дишам, живея, остарявам и правя всичките си неща, остарявайки на фона на една тълпа, която протестира. Върви тълпата напред, после назад, протестира нагоре-надолу на фона на моя живот, веднъж за едно протестира, друг път – за друго. А аз остарявам.
Едни и същи, едни и същи, едни и същи. Едно и също, едно и също, едно и също – вездесъщи са.
Като монах в Тибет повтарям тази мантра, зациклил в диска на гнездото си, отскача лазерът. Където парковете зеят като гробища и гълъбите зреят като гарвани…
