В Кандахар най-силно ме впечатлява слънцето. То сякаш бърза да изчезне от небосклона вечер. И точно така бързо се появява сутрин, носейки в себе си многобройните нюанси жълто. От светло – като ябълките, които се раждат тук, до огненожълто, с примес на особено червено – сякаш гони в нюансите си аромата на нара – един от традиционните плодове, които се раждат на тази земя. Слънцето тук е всичко – и топлина, и жажда, и живот. И надежда! Надежда, която носи всеки изгрез и която не си отива със залеза! Надявам се…
Голям късметлия е този Чавдар Кръстев. Тъкмо сме започнали да се отегчаваме от еднообразието на дните и работата някак си започва да ни омръзва – малко действия, малко движение, няколко интервюта и всичко това в обичайния ритъм. И ето ти операция „Прочистване“. При румънците сме, за да се срещнем с полк. Бекеру – командващ националия поддържащ елемент. Преди дни сме задали въпросите си и остава само да снимаме интервюто. Полковникът се оказва приятен човек, с онова дружелюбно излъчване, което е присъщо на големите хора. Самият той гони двата метра. Признава, че това е първото му телевизионно интервю. Договаряме се да говори на румънски. Ей, тъй на, за езиково разнообразие. И тъкмо да дадем начало на разговора,
високоговорителите на базата гръмват
в обичайния си стил – суров, стискащ те за гърлото. Съобщението е кратко, разбираме, че става дума за някаква операция. Следва тишина, която решаваме да използваме максимално бързо. Самият полковник не изглежда обезпокоен особено много и интервюто тръгва в добро темпо. Представяне, добри думи за съвместната работа през тези месеци, оценка на българите с неподправена любезност, която е искрена.
Докато трае всичко това, настава кротка суматоха. Няколко момчета от румънския контингент с каски и бронежилетки идват тичешком към командния център. Млад офицер с категоричен тон започва разговор по служебната станция. Звучи напрегнато, но аз все още мисля, че всичко е само тренировка. Питам полк. Бекеру можем ли да снимаме, въпреки че Чавдар отдавна е насочил камерата си към действията на румънците. Той кимва с глава и допълва: „Това не е обучение!
Ситуацията е реална!“
След минута и групата за бързо реагиране от българския контингент заема местата си около нашия команден център. Високоговорителите през кратко време бълват съобщения за операцията и предупреждават всички да не напускат местата, осигуряващи максимална сигурност. Слънцето, с цвета на огромен нар, бърза да се скрие зад планината. Става хладно. Обещавам си за пореден път никога да не тръгвам само по тенисфланелка. Дори когато в три след обяд температурата е над 25 градуса. Защото в база „Кандахар“ всичко може да се случи в неочаквано време. Както е сега. Информацията за инцидента е кратка – дупка в оградната мрежа и влезли нарушители. Хората от Стария контингент ни разказват, че периодично се правят опити от местните за пробив и в повечето случаи за кражби от спалните помещения или други места от базата. „Това е по-опасно и от ракетна атака“, добавя друг от военнослужещите. „Просто не знаеш кой какъв е срещу теб и какво може да се случи.“
В потвърждение на думите му сякаш всичко опустява. Започвам да се чувствам като във филм. Има нещо нереално, мистично. Въпреки яркото слънце хората се движат като сенки.
Напрежение витае във въздуха
Очакването изостря нервите. Камерата продължава да запечатва всеки детайл от картината – лицата, очите, оръжието, ръцете върху него. Момчето до мен е твърде младо. Разбирам, че за първи път е на мисия. Въпреки това изглежда спокоен. Дори се усмихва. „За кратко време, ден-два, преживяхме много неща. Бяхме във фитнеса, когато ни извикаха. Страх ли? Не страх няма, просто всичко е много различно“.
Три часа по-късно операция „Прочистване“ минава в историята. Навярно нарушителите са заловени. Много вероятно е да бъдат и наказани. У мен остава само горчилката от мисълта, че гладът побеждава дори надеждата, че утре слънцето отново ще ни дари поредната си глътка живот.
Следва продължение…
Мария Рачева,
Чавдар Кръстев
Кандахар-София
