2014: успехи и скандали в българското кино

Изминалата 2014 г. е колеблива като развитие и постижения на родното кино. Въпреки нередовното и непълно бюджетно финансиране, то все още е живо, макар и в режим vita minima. Това е термин от биологията и означава, че организмът не е умрял, но е със силно ограничени функции до появата на нормални жизнени условия. Примерът със зимния сън на мечките е най-четлив, но по-добре би било да имаме филм като великолепния „Зимен сън“ на Нури Билге Джейлан със „Златна палма“ 2014.

Годишната рекапитулация предлага добра комбинация от десетина пълнометражни и 16 изключително полезни (за авторите им) късометражни филма. Това не е зле като количество, но по-важно е да видим качеството. А то е неравномерно. Има силни 2 дебюта („Урок“, „Отчуждение“) и няколко добри филма на опитни режисьори („Съдилището“, „Потъването на Созопол“).

Но пък двете заглавия на най-опитните и доказани режисьори – „Буферна зона“ на Георги Дюлгеров и „Пътят към Коста дел Маресме“ на Иван Ничев, остават под собствените им по-ранни постижения. А и двата породиха сериозни скандали. „Буферна зона“ отприщи голямата киноразправия още като проект през юни 2012 г. Вторият филм през септември 2014 (тогава под заглавие „Българска рапсодия“) разпали страсти като български кандидат за чуждоезичен „Оскар“. Уви, вече е ясно, че няма да го получи, след като от 83 предложени филма в краткия списък на Академията останаха само 9, при това някои от страни – филмови джуджета като Мавритания, Естония, Грузия, Венецуела. (Ние бяхме в този списък само веднъж със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ през 2008). А освен това текат и две съдебни дела за оспорване на конкурсни решения, заведени естествено от загубили състезанието.
Привидно добро е количествено съотношение между филми с държавно финансиране и т.нар. „независими“ продукции (направени с частни пари или от други източници). Само че при втората категория се забелязва подчертано заиграване с публиката и очевидно желание за зрителско угаждане. В резултат – занижена взискателност и ниско художествено равнище („Корпус за бързо реагиране 2“, „Още една мечта“). Професионализмът в създаването им не трябва да успокоява авторите – той е задължителен за всеки филмов проект и лесно постижим при днешните технически възможности. Грешно е да оправдаваме тези филми с „жанровия“ им характер, което би означавало, че следват утвърдени жанрови модели или матрици. Уви, те не са толкова жанрови, колкото подражателни и поради това безпомощно вторични.

Време е (а и младите режисьори имат такава нагласа) НФЦ да даде предимство на нискобюджетни проекти, които искат напр. до 400 хил. лева. А така вместо 6 филма годишно, ще бъдат подкрепени 12 или дори 15 проекта. И тогава ще видим резултата от истинските творчески усилия, които ще търсят (и ще намерят, сигурен съм!) органични творчески решения с подходящи сюжети, адекватна постановъчна сложност и възможна производствена реализация в рамките на (само)наложените ограничения. Защото всяко препятствие е една възможност. И някои от младите автори, които безспорно имат качества, ще прескочат успешно „препятствието“. И всички ще се убедим, че може и така. Защото с бюджет от 200 хил. евро (или дори долара) талантливи млади режисьори правят успешни филми навсякъде по света (в САЩ, Турция, Гърция, Сърбия, че дори и в Македония). Нискобюджетното кино е незаменима глътка въздух за способния автор в трудна икономическа среда.
Точно такъв е урокът на „Урок“ на младите режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов! Този толкова категоричен и успешен дебют (без лев държавно финансиране!) потвърждава известната истина, че добрият филм се случва преди всичко в главата на режисьора, а не в бюджета на продуцента. Не е нужно да припомням изключителната фестивална жътва на „Урок“: за по-малко от два месеца – престижни награди от Сан Себастиян, Варна, Варшава, Токио, Киев, Солун, Куенка (Еквадор). Ще има и други. При още два-три подобни „урока“ сигурен съм, че ще пресечем безполезното гонене на опашката в кръг, ще погледнем към друг хоризонт.