Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Header
Търсене
Close this search box.

Как ще продължи да живее френското общество утре? Няколко „Да но…“, които би трябвало да ни накарат да се замислим

„Много е важно да се разбере, че борбата със съвременния бандитизъм няма нищо общо с онова идилично време, когато полицаите на велосипеди преследваха апаши или сутеньори по брега на Сена. Това вече не е полицейска акция. Това е война и ние трябва да се подготвим за нея!“. Сетих се за тези пророчески думи на Раймонд Е. Кендал, почетен директор на Интерпол в Лион, произнесени преди повече от десетина години пред група журналисти.
За жалост тези, към които те бяха отправени, не го чуха или не пожелаха да го чуят. Целият свят видя резултата след кървавите атентати в Париж миналата седмица. Малко е да се каже, че страната е в шок. Доказаха го манифестациите в цялата страна, продължили до 11 януари, когато над четири милиона французи излязоха по улиците, за да изразят съпричастност със скръбта на семействата на жертвите, и твърдата си воля да живеят като свободни граждани в една свободна страна.
От своя страна телевизията непрекъснато сменяше лицата зад кадър, за да се разбере какво всъщност бе станало. Поканените бяха много, затова ще отсея за вас популистките изказвания, за да се спра на два въпроса, които се прокраднаха в публично пространство.
Първият е, че Франция

има интереси на териториите на бившите си колонии

населени предимно с мюсюлмани. Това видимо диктува и политиката на няколко правителства подред, когато става дума за по-решителни мерки спрямо пълзящата ислямизация на страната. Само накратко, за да не звуча голословно. За някои от градските басейни тук жителите са си издействали дни за мъже и дни за жени, а къпането на двата пола заедно е забранено. Да се види свинско месо в училищните или заводските столове е рядкост. И още, и още.
Причината – има твърде много мюсюлмани, които трябва да бъдат уважавани. Всеки протест веднага се третира като ислямофобия , ксенофобия или по-лошо. Това е неприкритата политика на лявата част в парламента и в правителството. Това е техният електорат, който те обгрижват щедро и много целево. (Колко познато е това, нали?)
Всъщност, по официални данни тук живеят легално близо 10 милиона (според данните на френското правителство от преброяването през 2010 г. става дума за 5 – 6 млн. – б. р.) мюсюлмани. Какъв ли е истинският им брой – това остава само да се гадае. Разбира се, да се мисли, че всички французи са добри, а всички мюсюлмани – лоши (това важи и за евреите, негрите, пуерториканците, турците, сърбите, руснаците, българите, китайците и ескимосите) е смешно. Къде е този свят – мечта, в който всичко е ясно и добре подредено! И въобще има ли го изобщо? Съмнявам се!
Вторият въпрос е вече от компетенцията на всеки човек с пагони. Поради пристрастията на лявата си политика,

Франция е прекъснала сътрудничеството със спецслужбите

от страните на Магреб и другите диктаторски режими. Сега за съдбата на френските граждани, които участват или са участвали във войните на страната на джихадистите се „пипа на тъмно“. По пътя на най–трудното събиране на информация се знае, че около 3000 бойци на исляма са се завърнали във Франция. Колко от тях са скъсали с бившото си минало и колко от тях чакат удобния момент да „започнат да действат“ е тайната на тайните.
Според един специалист, бивш директор от службите, за постоянното проследяване на един човек са необходими поне дванадесет служители. Представяте ли си какъв апарат трябва да се поддържа! Е, има и други способи, но…
Имамите и джамиите в страната също, както и емигрантите се делят на два вида – легални и нелегални. Къде са всички тези гнезда на омраза и формиране на хора като познатите ни терористи? Какво става там? Откъде и по-точно как идват тези оръжия, които се намират в ръцете на такива хора?

Защо успя атентатът срещу „Шарли Ебдо“?

Преди година над редакцията увисна Дамоклевият меч на смъртнта присъда, издадена от шейховете – фанатици. Няма значение дали са били от Ал Кайда, от „Ислямска държава“ или от друга идеологическа централа. Годината изтече тихо и мирно и както призна един от оцелелите журналисти на седмичника, вече си мислехме, че ни се е разминало.
Даже сериозно си говорехме, че трябва да свалим охраната. За жалост, точно такава мисъл е минавала и през главата на шефовете на полицията, а видимо и на самите полицаи от охраната. Защото, ако възстановим атентата, той изглежда така. Двама маскирани и въоръжени с автомати мъже влизат в сградата. Портиерът излиза от стаичката си, за да ги пита къде отиват, защото те се лутат из коридора, търсейки фирмата на редакцията.
Такава няма! Още не задал въпроса, портиерът е застрелян. Техните АК47 са без заглушители, но двамата охранители, въщност професионални полицаи, на третият етаж не чуват нищо. Терористите се качват нагоре и след малки проблеми с кода на блиндираната врата ги отстрелват като зайци. Ако това е бил почетен караул пред знамето на полка, мога да разбера, но да си на пост като този и да сте двамата на една линия, нещо ми се губи. Сигурно не само на мен.
Терористите, все така маскирани, облечени в черните си дрехи и с автомати влизат в редакцията. Вътре е третият охранител, също далеч не новобранец, личната охрана на карикатуриста Стефан Шарбониер – ШАРБ. Той също не е чул нищо от стрелбата. Небрежност, която заплаща с живота си. Как са могли да се случат всичките тези „малки пропуски“, не проумявам. Видимо има нещо гнило не само в Дания.
Тъжната равносметка от тази акция са седемнадесет невинни жертви: журналисти, полицаи, технически персонал – все хора с висока гражданска и хуманна цена, загиват на своя пост. Някои от тях са мюсюлмани. Четирима случайни клиенти на кашерния магазин загиват само защото са евреи.
Към тях прибавете десетината ранени. Броят още не е уточненен, защото има хора от редакцията с нервни увреждания. Срещу тях трима мъртви, пропити от идеята да станат мъченици за своята вяра и да отидат директно в рая. Седемнадесет жертви срещу три!
Остана третият и последен въпрос.

Как ще продължат да живеят заедно

гражданите на Франция – французи, араби и евреи? Републиканският марш завърши. Нито за миг не се съмнявам, че в огромното си мнозинство хората в този човешки поток искат това да е последният атентат, в който разстрелват някого, защото има различни убеждания, цвят на кожата или религия.
Но добрата воля се доказва с времето, тя не се декларира.
Моля, колегите от френската телевизия да ме извинят, но сцените, в които мюсюлманин и евереин се целувха демонстративно пред техните камери, ми изглеждат като посредствен сценарий. Набиваше се в очи фактът, че в милионната човешка маса имаше твърде малко мюсюлмани. Те бяха групирани главно зад редиците на елитарните демонстранти, препасани с трикольорния шарф на Републиката. Защо ли?
По време на манифестацията в Лион успях да стигна до Елоди Ру де Безие, общински съветник на кметството, с която споделих опасенията си за гражданския климат в страната, но тя ме успокои. „Всички хора тук са дошли по своя свободна воля за да подкрепят републиканските ценности „Свобода, равенство, братство”.
Да се говори за някакво утрешно отмъщение е първата стъпка по пътя на параноята. Народът е казал своята дума с масовото си участие в тези митинги в цялата страна.“
Остава да се надяваме пожеланието да се окаже една реалност.
Накрая, но не на последно място, ще споделя, че полицията като цяло и армията, която помагаше за блокадата и обезвредяването на терористите, както винаги се оказаха на висотата на своя професионализъм. Уви, навсякъде по света хората под пагон са командвани от политиците.
Всъщност, много отдавна си мисля, че Франция има крайна нужда от един нов генарал Дьо Гол… Така смятам, което не означава, че съм прав.

charlie_hedboКой кой е?
„Шарли ебдо” (седмичен Чарли) е наследник на сатиричното издание „Хара–кири”. Първият му брой излиза през 1970 г. с главен редактор Франсоа Кавана, писател, журналист, хуморист и карикатурист. В екипа на седмичника са привелечени имена като Бланш, Топор, Рейзер, Волински, Гебе, Каби, по-късно Шарб, Тиню, Оноре, Бернар, Морис…
Това са имена, с които Франция винаги ще се гордее. От тази дата седмичникът излиза всяка стряда и е известнен с пълното си презрение към всички табута – религиозни, политически, нравствени или морални.
Изданието е като всички други – можеш да го харесваш, можеш да не го харесваш, но 24 000 читатели всяка седмица го разграбват по будките. А самото му присъствие на книжния пазар е истинската цена на демокрацията.

Жан Соломонов
Париж – Лион

Facebook
Twitter
LinkedIn
Email
Telegram

СВЪРЗАНИ НОВИНИ

 

За да получавате всички новини за Българската армия, изтеглете мобилното приложение ARMYMEDIABG от тук

Най-ново

Единична публикация

Избрани