Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Как да актуализираме основанията за национална гордост

[post-views]

По традиция в навечерието на 3 март отправяме празничен поглед към пантеона на националните герои с надеждата да намерим основания за самочувствие в съпоставката с други народи. Това връщане към миналото обикновено е безкритично, а образите на българските лидери от епохата на Възраждането и национално-освободителните борби са идеализирани. Рутината на подобни протоколни начинания не помага с нищо за намирането на мястото на България върху координатната система на съвременните човешки достижения. А националното самочувствие е нещо, което се нуждае от препотвърждаване и актуализиране всеки ден.

 Вторачването в „славното минало“ и в „изконните национални добродетели“ ражда абсурдни клишета от типа „България граничи само със себе си“ или „българската армия никога не е губила битка“. Подобни шедьоври на провинциалното мислене са толкова глупави, че не си струва да ги опровергаваме. По добре да ги подминем с усмивка. Същото важи за традиционното българско гостоприемство и за пословичното българско трудолюбие. Не съм чувал по света да има народ, който да не включва в рекламния арсенал на своите добродетели гостоприемството и трудолюбието. 

Minolta DSC
Веселин Топалов
Моментите на върховни исторически изпитания привличат с драматизма си и осветляват образите на редица достойни мъже и жени, записали името си в националната памет. Левски, Ботев и Каравелов несъмнено са интересни личности, но никога не бива да забравяме, че 

те са живели в друго време

Механичното пренасяне на техните граждански добродетели в днешната българска действителност ражда недоразумения. Затова е добре да можем да се похвалим и с нещо друго, не само с революционери и борци за народни свободи. 
Освен че преобразява коренно всекидневието, глобализацията е на път да промени и начина, по който търсим опорните точки на националното самочувствие. Постиженията, затворени в рамките на националната държава, естествено са повод за гордост, но тя е за вътрешна употреба, неконвертируема е. Затова е желателно да вдигнем поглед към широкия свят и да потърсим българската следа в световната икономика, наука, култура, спорт. В такъв случай неизбежно трябва да се примирим с факта, че някои от хората, с които се гордеем, не са само българи, а имат двойна идентичност. Те може да не носят български имена и дори да не са родени в България, но въпреки това да ги смятаме за свои. 
Националната гордост обикновено е смятана за колективно съпреживяване. Всеки народ трябва да има някакви

общи места на паметта, които да сплотяват 

Колкото по-затворено и статично е едно общество, толкова по-лесни за локализиране са тези „общи места на паметта“. За щастие българското общество вече не е такова. Демократичните свободи и участието в световния обмен на хора, стоки, идеи и стилове на живот затормозяват обединяването около един общопризнат списък на националните герои и достижения. Но всяко зло за добро. Сега всеки има свободата сам да определи кои български заслуги си струва да бъдат изтъквани. Точно това ще направя без претенции, че всичко, изброено по-долу, е изчерпателен и неоспорим списък на поводите за национална гордост. 
Прието е да се смята, че Нобеловите награди са от най-безспорните доказателства за интелектуалния потенциал на една нация. Българин Нобелов лауреат обаче си нямаме, ако не броим Елиас Канети – евреин, роден в Русе, писал на немски език.

antoaneta_stefanova
Антоанета Стефанова
Но има едно спортно постижение, което по своята значимост се родее с наградите, раздавани от Нобеловия комитет – световната титла по шахмат. Титлите са две – за мъже и за жени. Ако трябва най-кратко и ефектно да се похвалим с националната си принадлежност, трябва да отбележим факта, че преди няколко години и двамата световни шампиони по шахмат бяха българи. Най-напред през 2004 г. на върха при жените се изкачи Антоанета Стефанова. Година по-късно световен шампион стана и Веселин Топалов, който и до днес е сред най-добрите гросмайстори в света. Така че най-доброто рекламно послание за пред света би трябвало да бъде: „България – родината на най-силните шахматисти на планетата!“
Засега най-прочутият българин в чужбина е футболистът Христо Стоичков. Неговият интелект, възпитание и морални качества са в ярък дисонанс с чудесата, които е показал на терена, но това едва ли вълнува милиардите почитатели на най-популярната игра в света, за които той е просто магьосникът с топката.
Интелектуалците обаче може и да не знаят кой е Стоичков, но ако живеят във Франция, със сигурност са чували за Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, а в САЩ – за Кристо (Христо Явашев). Това са 

български културни емблеми 

с които можем да се гордеем независимо от факта, че нито един от тях не се чувства само и единствено българин. По същия начин стои въпросът с най-популярния руски певец Филип Киркоров. Макар че е русифициран арменец, той не е забравил, че е роден във Варна, говори сносен български и винаги изтъква, че се е учил от българските музиканти. На огромна популярност в Русия и всички бивши съветски републики се радва покойната пророчица Ванга. Според руските медии тя е предсказала всичко – от възхода на Путин, до войната в Украйна. 
С двойна идентичност – българска и турска, е най-добрата джазпевица не само на Балканите Йълдъз Ибрахимова. Това че тя живее в Турция, в никакъв случай не бива да ни прави по-малко горди с нейното творчество. 
Ако кажете България в Япония, думата извиква две асоциации – киселото мляко и сумистът Котоошу (Калоян Махлянов). В целия Далечен Изток едва ли има по-добър посланик на нашата страна и на Европа от българския шампион в традиционната японска борба. 
Природните красоти са един от най-желаните обекти за възпяване от страна на 

старомодния патриотизъм 

България е случила на място на географската карта, има прилични плажове и планини средна хубост. Но пищността на Средиземноморието е несравнимо по-привлекателна за туристите, да не говорим за безбройните райски кътчета в тропиците. 
По отношение на това, което на английски се нарича лайфстайл,  България най-често е била в групата на подражателите, на рецепиентите, които следват актуалните тенденции, а не ги диктуват. Трудно е да извадим някакви световно признати достижения в области като модата, развлекателната индустрия и кулинарията. И все пак има нещо, което наглед е елементарно и дребно, но може да повдигне самочувствието ни. Това е чушката – прекрасен зеленчук, който българските градинари умеят да отглеждат най-добре. Толкова добре, че дори прочутата паприка била внедрена в Унгария от български земеделци. Впрочем в руския думата за чушка е не е просто перец, а перец болгарский. 
В областта на политиката можем да изтъкнем куриозния факт, че България е единствената държава в света, където бившият цар спечели парламентарните избори и в продължение на четири години бе министър-председател. Това може би не е похвално, но пък е интересно и много лесно може да отличи България измежду групата на новите европейски демокрации. 
Но да се върнем към историята. Да се хвалим с тракийското злато, е ефектно, но не е особено патриотично. Все пак траките са участвали в градежа на българската държава толкова, колкото ескимосите в създаването на Канада. Най-силният период на България са първите три-четири десетилетия след Освобождението от османска власт. Тогава сме имали държавници с политически размах и виждания, надхвърлящи възтесничкото Княжество България. В областта на военното дело звездният български миг е Първата световна война, когато са записани впечатляващи победи срещу англичани и французи.

В крайна сметка можем да стигнем до извода, че българите има с какво да се похвалят пред света (в умерени дози) и да направят така, че да бъдат забелязани. И да не забравяме, че човек трябва да се гордее първо с нещата, които той лично е постигнал, и едва след това да търси спасителния пояс на колективния национален успех. 

 

Пламен Димитров

Най-ново

Единична публикация

Избрани