Августа Манолева
Роден в София през 1951 г., Георги Балабанов завършва през 1974 г. театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1976 до 1980 г. е режисьор в пазарджишкия театър „Константин Величков“. През 1981 г. започва работа в СТФ „Екран“. Там създава документални филми, които са показани и наградени на много международни фестивали. През 1988 г., след едногодишна специализация в Париж, започва работа в „Театър дьо Солей“ на Ариан Мнушкин. През 1990 г. се установява във Франция. Оттогава датира сътрудничеството му сARTE France, продуцент на следващите му филми. „Досието Петров“ е дебютният му игрален филм.
– „Досието Петров“, е Вашият игрален дебют. Но сте документалист, какво е мястото на документалното кино днес?
– Има борба, която се счита за загубена. Говоря за форматирането като стил правене. Последния филм го работихме под заплахата на дикторски текст отзад (ако нещо не се разбира), обяснителни надписчета, и кой кой е (а не, какво е) – много е важно! Телевизионният зрител е ленив – форматиран е от мигащата картина, дистанционното, и форматирането на мисленето. Несвободата на мисленето и несвободата за собствено ангажиране и проникване. Всичко – так! и го получаваш. Казано, направено. Лошият – лош. Добрият – добър. Действието става еди-къде си, виждаме го – ходи, отива на пазара, и се казва: тази сутрин…отива на пазара…, т.е., трябва да се подкрепи с още обяснения. И всичко построено предварително в тезисна рамка: кое е добро – кое лошо.
– Нали в документалния филм няма добри и лоши?
– Във филм за войната в Украйна – от Запада правят Путин лош. Руската пропаганда обратното – Путин е добър. Ето го репортажа. Телевизията е пропагандна машина и все повече форматира хората с едни и същи средства. ARTE е от последните свободни, донякъде, защото дори предният им екип, работил съм с тях, бяха други хора. Мисли за картината, за внушенията, както игралното кино. Не е само информация. Търси други ходове за въздействие, свободата да избереш. Нямам готово послание. Имам въпроси. И ги поставям. Никой не може да учи никого. Религиите някога са служили са това. Някои фестивали избират само този тип кино като противопоставяне на голямата ламя – телевизията. Франция има необходимост да говори за крушенията на цивилизационния модел на системата на западното общество. Удивително – обществото, което там не може да има тази свобода на говорене, намират, че българите са свободни в говоренето, даже хората от улицата били интелигентни. Може би, защото още не са потънали в консумативния рай. Хората били умни и обществото било свободно, когато хората говорят. Но това не важи за пресата.
– Документалното кино не търси ли обективност, както науката? Докато в игралното кино съчиняваш.
– Така е, но понякога става фалшифицирана анкета. Най-мразя тези за търговците на дрога или за престъпници. Камерата уж, сложена в сак, а може да е пълна спекулация. Казват страшни работи, които даже дикторският текст допълва. И е работа на телевизията – репортажи, на анкетни филми, на журналистите, ако могат да са честни и независими (което не зависи даже и от тях). Игралният филм е опит да се разкрие човекът във времето. Нищо повече. Снимка на времето. Сериозните проблеми са само разказани по различни начини. Винаги ме е интересувало да открия причина, за да направя филм, а не филм заради финансирането.
– „Причината“ за следващите Ви филми?
– Липсата на изход. Живеем в тревожно очакване, ама не знаем какво. Ще се изкара някой и друг месец, преди да избухне бомбата на финансовата световна пирамида. Живеем в казино, захвърлено в пространството. Рулетката се върти. Появяват се книги – на бившия министър-председател на Франция Мишел Рокар: какво да правим? Накъде? Не са въпросите на маите от календара – 2000 година да свърши. Тук говорим за нещо друго. Човек трябва да е искрен със себе си. Като си искрен, можеш по случайност да попаднеш на нещо, което има смисъл. А иначе би могло да се правят толкова други работи.
– Това е глобална тема, а други, с по-малките проблеми?
– Не ме интересуват правата на малцинствата, на жените, на животните, а правото на човека. Защото разбирате ли какво прави пропагандната машина? Изведнъж се намерихме с всякакви права – твърде безправни и най-вече объркани пред нещо неизвестно, което идва и което става. Казвам го, защото се чувства. И не се проявявам като Ванга. Не. Появяват се книги, чета вестници, изведнъж се появи и стана много бързо. Разбира се, политиците не са готови с отговори, то от тях най-малкото може да се появи някакво решение, философите отдавна ги няма… от папата да дойде, може би…
– Споменахте за края на Европа, а виждате ли някаква надежда, макар и не в Европа?
– Надежда винаги има. Както се казва, светът няма да свърши с изчезването на европейската цивилизация и култура, ще го изследват след време, може би. Римската, гръцката са изчезнали, но остават следи, те се предават. Всички говорят за Индия и Китай, че бъдещите „петролни“ войни ще са за вода. Очакваме да го видим. Преди години бях прочел че бъдещите войни няма да са идеологически, а ще са религиозни , дали идва от някои големи аналитици или стратези, които промотират някакви предварително заложени модели и после ги реализират… не знам, защото това е теория на конспирацията, но това съм го чувал и някак си става. Ето, религиозните войни могат да са 100-годишни, 200-годишни.
– Да разбирам ли, че формата няма значение дали е документално, или игрално, въпросът е съдържанието?
– Формата е важна доколкото е факт, но за мене са важни внушенията. На които по някакъв начин не съм господарят, не са наложени от моята мисъл и моята позиция, а съществуват, мога да ги открия и извадя. Ако трябва да формулирам – не искам да съм застъпник на тези. А другото – обичам красиви кадри, хорски портрети, такива визуални неща. Звуците обичам. Това е детската страна в киното, защото е игра. В крайна сметка филмът е един сън. Можеш да го изсънуваш хубав и другите ще го изсънуват (с тебе) и… това е.
– Киното Ви дава по-голямата широта от това да сте театрален режисьор, така ли?
– Не, те са твърде различни неща и не искам са влизам в напъни да разбера кое дава и кое не дава.
– А не Ви ли се иска, което правите на кино, да го направите и на сцената?
– Не съм го мислил, защо да не го направя на сцената. Но това, с което се занимавам в момента, има предимството пред театъра, че остава за по-дълго, че е преносимо, че е по-комуникативно. Ленин е казал: „За нас от всички изкуства най-важно е киното“, и Дучето много е държал – те знаят защо. То дава възможността да се размишлява на глас, да се сънува наяве и да се създават някакъв вид общности. Т. е. хората които гледат, стават общност, те се влияят от нещо. И е единствената съпротива на това, което ни мачка и иска да ни направи тухли в стената.
– Младата зрителска аудитория интересува ли Ви?
– Разбира се, че ме интересува, но не мога да кажа доколко тя ще има сетива за това, доколко я тревожи. В „Досието Петров“ има и въпрос към нея, защото има един плик, който младото момиче се колебае дали да пусне в пощенската кутия, пъха го в раницата си, но го носи със себе си…
– Да, щях да ви поздравя за тази хрумка…
– Този въпрос и аз си го поставях. И не знаех какво може да направи един млад човек. И като не знаех, си казах, единственият изход е… даже бях заснел и други варианти, например, че го хвърля в кофа за смет.
– А защо момичето не пусна плика в пощенската кутия? Това по-лесният вариант ли е?
– Не. Означава, че трябва да вземе страна на миналото. А не може и да го хвърли.
– Защо страна, по-скоро правиш услуга по някакъв начин…
– Ето, това наистина е разговор, който, ако публиката започне да го води, значи нещо е постигнато. Защото иначе е много лесно. Не трябва да се дават отговори, за които ти самият, на всичкото отгоре, нямаш отговор. Аз наистина нямам отговор, честно. Поне исках да бъда честен. Бях си приготвил всякакви ходове, даже и друг имах, но си казах: аз не съм, не вярвам, не знам. И нарочно направих само да се види, че пликът е вътре (в раницата). Той е там. Толкоз. Не мога да дам отговор. Това е отговорът на едно ново поколение. Какво то ще направи? Защото другите, те са ясни.
