Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Премълчаният тероризъм

[post-views]

Добромир Пелов

Неделният ден на 9 март 1985 г. е привидно спокоен за оперативната дежурна част на МВР. Въпреки това вниманието е повишено, защото в страната от август на предната година са извършени няколко атентата, които все още не са разкрити. В 21, 35 ч. на пулта настойчиво започва да сигнализира бутонът за връзка с Окръжното управление на МВР за Софийски окръг. Половин час по-късно тревожно алармира и Сливен.

Първият сигнал, приет от помощник оперативния дежурен, е зашеметяващ. Докладват, че на гара Буново, малко преди трикилометровия тунел, е взривен бързият влак от Бургас за София. Офицерът незабавно информира вътрешния министър генерал-полковник Димитър Стоянов, който разпорежда да се докладва на първия му заместник генерал-полковник Григор Шопов. След минути и двамата са в министерството, където се сформира оперативен щаб. Водещи в него са генерал-полковник Григор Шопов, както и началникът на Шесто управление генерал-лейтенант Антон Мусаков, под чието командване се намира сформираното Направление „Т“ – отговарящо за противодействие и разследване на тероризма. Тогавашният помощник оперативен дежурен по МВР, който пръв задейства държавната машина след взривовете в Буново и в Сливен и който се върна в спомените си 30 години назад, днес е полковник от запаса и продължава да вади честно хляба си като охранител.    

Атентатът е извършен

във влак номер 326 от Бургас за София. В 21,31 ч. композицията навлиза в гара Буново с две минути закъснение. Само това предотвратява избухването в тунела на заложеното взривно устройство, което щеше да доведе до много повече жертви. Самоделната бомба, която представлява петлитрова пластмасова туба, е поставена в пазарска чанта на багажника в купе № 3 на вагона за майки с деца. Механизмът й, подготвен от атентаторите, е прост. Състои се от  стандартна батерия от 4,5 волта, жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6“. Часовникът, будилник „Слава“, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква детонация.

Взривът избухва преди тунела

Но въпреки това е достатъчно зловещ. На място загиват 7 души. Две от жертвите са глухонеми деца, Георги и Стефан, на 12 и 13 г. От бомбата умират и Яворка Петрова на 38 г., Емил Николов на 40, Райна Бозукова на 64, Стилиян Иванов на 60, и Николай Генков на 63 г. Тежко ранените са девет души, а стресът от преживяното скъсява живота на много от преживелите ужаса пътници. Родителите на Яворка умират от стреса един след друг малко след нейната смърт. В този зловещ влак бяха и родителите на пишещия тези редове. Спаси ги това, че са били два вагона след взривения. Не зная дали преживяното оказа влияние, но баща ми почина от скоротечен рак само след няколко месеца, едва 61-годишен. Цялото 

МВР беше вдигнато по тревога

Още повече че само половин час след Буново, взрив избухна и в сладкарницата на хотела в Сливен, ранени бяха 23 души. От месеци вече се работеше по определена линия, както в оперативните служби наричат 

насоката на разследване

И тя беше – протурски тероризъм. Защото по същото време вървеше т.н. „възродителен процес“. Оперативни данни сочеха, че  „възроденото“ население не приема с възторг промяната. А и вече имаше няколко подобни, макар и не толкова кървави атентата.
Първият беше на 30 август 1984 г. Тогава избухна взривно устройство в чакалнята на пловдивската гара. Загина една жена и няколко души бяха ранени. Първоначалните версии бяха свързани с терористична дейност, насочена от вражеските централи срещу комунистическата държава. Основен аргумент беше, че зловещото дело е извършено само девет дни преди 9 септември, когато трябваше да се чества 40-годишнината от „социалистическата революция“. Тревогата нарастваше вълнообразно с часове, защото в същия ден бомба избухна и на паркинга пред варненската аерогара. Оперативният щаб, ръководен от Григор Шопов, първоначално ориентира търсенето на информация към началника на Второ главно управление – контраразузнаването, генерал-лейтенант Георги Аначков. „Продухани“ бяха всички възможни канали, през които у нас можеше да проникне вражеска терористична група.
Проверени бяха и версиите за евентуална намеса на подкрепяни от нас леви „съпротивителни движения“. Във Второ главно много добре знаеха, че световният терорист Илич Рамирес Санчес – Карлос Чакала, е преминавал през наша територия, защото са го поемали от границата, „приспивали“ са го и са го „събуждали“ в Японския хотел „Ню Отани“, където той е отсядал, докато продължи по неведомите си пътища. От това направление не „изскочи заек“, както и от търсенето на контраразузнавачите по турска линия за евентуална намеса на МИТ – разузнаването на южната ни съседка. Не излезе и следа от търсене на връзка с турската екстремистка организация „Сивите вълци“, чийто представител Али Агджа само няколко години по – рано забърка България в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Тогава „се издигна версията“, както се казва на оперативен език, че зловещите взривове са възможна съпротива 

срещу „възродителния процес“

И цялата могъща машина на МВР насочи усилията си към издирването на такъв тип терористи, непознати до този момент на службите. Техническите специалисти започнаха разгадаването на взривните устройства. За това много им помогна обезвреждането на едно от тях, заложено в гюм за сладолед, „забравен“ на плажа на тогавашния курорт „Дружба“ – днешния „Св.св. Константин и Елена“. Оказа се, че бомбите са комплектовани само от материали, които могат да се намерят у нас – тротилови шашки от каменарски кариери и съветски будилници. 
Въпреки тоталното „покритие“ на цялата страна от Държавна сигурност, разкриването и арестуването на атентаторите стана две години след трагедията в Буново. В ареста се озоваха „възродени“ хора – Емин Маджаров (Емин Мехмедали), Алцек Чакъров (Абдула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб). Според разследващите, да останат толкова дълго в неизвестност, са им помогнали връзките им с ДС, чиито агенти са били. Но и това им е „изяло главите“, защото службите са имали практика 

агентите да се контролират

един друг. Използвани са и СРС, след като вниманието е било насочено към тримата. 
При следствието те не крият нищо. Водят признанията към насоката, че не са криминални престъпници, а борци за кауза. Търсенето на техни ръководители и подбудители не дава резултат. Въпреки това, след демократичните промени много хора с агентурни имена се хвалеха, че именно те са организирали и ръководили „съпротивата“, дори от затвора. На практика обаче се оказа, че действията на тримата и на техните помагачи, колкото и зловещи да са, не са протурски, а са съпротива срещу една несправедливост на комунистическата държава, наречена „възродителен процес“. Това обаче в никакъв случай не оправдава кървавите им престъпления.
На 25 април 1988 г. на тримата са произнесени смъртни присъди, които са изпълнени. Шестима техни помагачи са осъдени на различни срокове затвор. За всичко това излиза само едно кратко съобщение на Главна прокуратура. Така най-зловещият тероризъм в най-новата ни история остава премълчан в своето време. Което дава възможност за всякакви по-късни версии, довели дори до построяване на паметна чешма в чест на разстреляните терористи.    

Най-ново

Единична публикация

Избрани