Лъчезар Лозанов
Творбите на Дикенс у нас са лакмус за разстоянието от ценностите на европейската култура до тези на българина, проследени в периода от освобождението ни от турско робство до днес. Това е темата на новата книга на проф. Владимир Трендафилов, която представи наскоро в зала 2 на Софийския университет. Озаглавена малко неразбираемо за широката публика – „Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България“ въпреки академичния си привкус – книгата е достъпна, има разговорен език, с ясни идеи и аргументи. Тя събужда немалко въпроси у читателя: имитативна ли е българската култура или тълкувайки в различните периоди по различен начин проблемите на модерността, тя скъсява разстоянието към европейското мислене. Важна е и друга невралгична диагноза – как преводите ни включват в мрежата от върхови постижения на европейските национални литератури, как се превръщат в двигател на националната ни традиция, тласкайки го към новаторски търсения в глобалното културно пространство. Или в немалко случаи само го имитират, без по същество да внасят дълбочинно разбиране за истински важните тенденции и предизвикателства в него.
Книгата поставя за осмисляне и решаване остър проблем – качеството на превода. Проследявайки Дикенсовите творби на български, проф. Трендафилов прави печалното заключение, че докато по време на соцпериода са правени едни от най-качествените и систематични преводи на английския автор, след 1989 г. качеството на превежданите текстове рязко се влошава – в тази дейност попадат случайни хора, зле познаващи езика и с недостатъчна подготовка в езикознанието. Това налага добре обмислена програма в бъдеще за позитивна промяна. Книгата анализира заслугите на множество преводачи, а представянето им в някои случаи е разгърнато като културен портрет – напр. Нели Доспевска, Невена Розева, Янко Русинов, Сидер Флорин, Жени Божилова…
Авторът на книгата добавя в осмислянето ролята на Дикенс у нас нещо много важно: че е бил нужен като „знакова фигура, като име, с което нашата култура да се гордее, а не толкова като автор на великолепни текстове, които да се четат и които да вдъхновяват хората, или да предизвикват културен дебат. Бил е нужен като безграничен ментор, който да се използва срещу определени опоненти. В този смисъл Дикенс е използван по всякакви поводи – в средно и ниско литературно поле, спряган по вестници и в различни културни кръгове… В началото на 20. век нашата нация търси да легитимира в голямото европейско поле нашите родни върхове. Така нашите културни дейци се стараят да използват чужди писателски фигури за мост към родните ценности“.
