На Фестивала на документалното кино в Солун

Божидар Манов

Вече 16 години по неведомите закони на филмовата география, меридианите на световното документално кино се пресичат в Солун, на 300 километра от нас, на брега на Бяло море. Тази година 17-ото издание на фестивала (13-22 март) предложи изключително богата и разнообразна програма от 207 филма от 54 страни! А ако добавим и стотиците заглавия от паралелно провеждания филмов пазар, то морето от документално кино настина заля града за цели 10 дни!
Това филмово изобилие представя пълноценно и задълбочено достоверния живот на планетата, запечатан от документалната камера на стотици професионалисти с едничката амбиция да представят неговата разнообразна и пълнокръвна картина. А фестивалът е намерил верните формули, за да подреди и представи това екранно многообразие, което се откроява дори още от назоваването на отделните програмни категории: „Погледи към света“, „Истории за разказване“, „Записи на паметта“, „Портрети: човекът на път”, „Обиталища”, „Човешки права”, „Общество”, както и някои специални панорами на изявени световни документалисти или тематични подборки и цикли. При толкова много екранни изкушения дори най-опитният професионалист или фестивален ветеран се оказва пред труден избор в индивидуалната всекидневна програма. Но въпреки, че фестивалът не е състезателен, безспорните фаворити бързо се открояват и привличат всеобщо внимание. 

Меридианите от Солун до Нова Зеландия са много, но географската отдалеченост не може да промени ясния смисъл на универсалното и четливо човешко послание във филма „Хип хоп-ерация”. На екрана избухват 93 минути невероятно зрелище, в което старци в третата възраст (в удивителния диапазон от 66 до 94 години!) редовно тренират хип-хоп танци с всички атрибути на тази тийнейджърска мания: небрежно развързани кецове, разноцветни чорапи, задължителните суичъри с предизвикателно нахлупени качулки, кожени полуръкавици с метални капси и характерните тийнейджърски ритмични движения на тялото и крайниците. Зрелището е възпламеняващо, въодушевлението – неописуемо! Защото животът е нещо много повече от физика и физиология, той е онази невидима духовна същност, която поддържа тялото и то, въпреки възрастта и остаряването, може да тържествува над законите на биологията. И това дава смисъл на съществуването ни като духовни субекти, а не само като някакви телесни индивиди. Режисьорът Брин Евънс е видял тъкмо тази жизнепреодоляваща и жизнеутвърждаваща мотивация у своите документални персонажи и с огромно уважение, дори с възхищение (а може би и с малко светла завист) проследява тяхното старческо всекидневие, парадоксално (пре)осмислено тъкмо чрез музиката, ритъма и танците в стил хип-хоп. Кулминация на тяхното страстно увлечение е участието им на Световното първенство по хип-хоп танци в Лас Вегас, където взривяват залата, града и медиите. А Книгата на рекордите „Гинес” веднага ги вписва в аналите си като най-възрастната танцова трупа! Удивително зрелище с „тийнейджъри” не в третата, ами направо в четвъртата възраст, което трябва да се види от всички по-млади поколения!
Но и самата Книга на Гинес се оказва обект на документално наблюдение във филма „Мярка за всички неща” на американския режисьор Сам Грийн. По-точно е да използваме определението на самия автор, който нарича творбата си „живо документално кино”, защото с микрофон пред екрана (и музика на живо, изпълнявана от камерен секстет) Сам Грийн коментира уникалните обекти и персонажи от филма. Този своеобразен шоу-спектакъл е нова форма на пряко документално общуване със зрителите и то в ерата на задочната виртуална комуникация. Но от друга страна, той  напомня далечната практика от нямото кино, когато пианист зад екрана и „обяснител” с показалка пред него, са улеснявали „неграмотната” за новия киноезик публика да следи филмовия сюжет. Ала освен това формално любопитство, филмът на Сам Грийн остроумно коментира някои чудатости на човешката природа, така ярко експонирани в редица куриози от Книгата на рекордите.
В програмата на Солун не липсват и филмите с определена политическа насоченост и актуална събитийна тема. 
„Ние идваме като приятели” (Франция, Австрия, 2014) е иронична декларация на режисьора Хуберт Сопе, заимствана като цитат от казионна фраза на белите завоеватели през колониалните години в Черна Африка. След авторитетни международни награди от Берлинале и Сънданс, филмът заслужено носи етикета „модерна одисея – пътуване към сърцето на Африка”. В яркото си публицистично послание екранът оголва днешната сурова хватка на безпощадна икономическа зависимост в бедната полупустинна земя на Южен Судан, изстрадал дълга гражданска война при откъсването си от най-голямата африканска страна. И всичко това – на гърба на безнадеждно страдащите обикновени хора, при които белите мисионери и алчни петролни магнати отново „идват като приятели”.

Американският документалист Джошуа Опенхаймер не се нуждае от представяне, особено след номинацията „Оскар” за предишния му документален филм „Акт на убийство” (2012), разкриващ потресаващи истини за политическия геноцид в Индонезия през 1965-1966 година. Тогава пред камерата бяха бруталните екзекутори от „отрядите на смъртта”, отнели живота на над 1 милион души. Сега с „Образът на мълчанието” (2014) режисьорът продължава темата, но с болезнените изповеди и незараснали рани на близките на жертвите и техните безутешни семейства. През март филмът взе наградата за най-добра документална творба на 19-ия София Филм Фест, но тогава бе видян от сравнително малко зрители. А трябва да бъде гледан от огромната телевизионна аудитория, защото подобни потресаващи истини не бива да се забравят!
В съвършено друг полюс ни отпраща гръцката документалистка Евангелия Краниоти с френския си филм „Екзотика, еротика и т.н.”.  Тя е свързана и с двете морски страни, затова съвсем не е изненадващ интересът й към особената романтика на „моряшката любов”, видяна през погледа и разказана с думи на пристанищните жени. Режисьорката е успяла да достигне до неподправени, искрени женски изповеди, без да съди или оправдава своите героини, а просто предлагайки достоверен човешки разказ за (не)възможните варианти на щастието, в които животът е винаги по-силен от вълненията на сърцето. 
Ето тези и много други великолепни документални филми осветяваха екрана в Солун (само на 300 километра от нас) в продължение на десет дни. А защо някоя от нашите национални телевизии да не ги покаже в постоянна рубрика „Документални меридиани” вместо безкрайните блудкави сериали или скучни реалити формати?