Росица Цонева
Евгений Дайнов е политолог, професор в НБУ.Роден е на 11 май 1958 г. Средното си образование получава във Форест Хил Скуул в Лондон. Започва обучението си в Оксфорд през 1976 г. , а по-късно получава бакалавърска степен от колежа „Корпус Кристи“ на Оксфордския университет, както и магистърска степен по модерна история (1984) отново там. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет Има докторат по съвременна история Бил е главен редактор на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София.
– Г-н Дайнов, как си обяснявате, че разговорът „България в НАТО“ влезе в дневния ред и се настани сред злободневните обществени теми?
– Има два различни периода на такива антинатовски послания. Първият беше през 1998-99 г., когато тогавашният лидер на БСП Георги Първанов предвождаше доста големи демонстрации с лозунги „НАТО-вън“. После той стана президент и застана зад присъединяването ни. При което си помислихме „и тези се цивилизоваха“. И така темата във или извън НАТО премина като спор и дебатът беше спечелен. Да не забравяме, че нещо като всенародно съгласие за членството ни имаше. През 1998 г. Иван Костов успя да убеди целия парламент, всички до един, включително социалистите, да гласуват десетина точки на национално съгласие, сред които и членството в НАТО. След това протестираха, но на ниво народно представителство и политически елит, нещо като референдум се състоя. А защо въпросът се повдига напоследък? Има най-малко две причини. Първата е, че България, искаме или не, в момента е „фронтова“ държава. Има две огромни заплахи за мира в Европа- едната идва от Югоизток от „Ислямска държава“, другата – от Североизток от Путин. Тези агресивни сили предлагат проекти на общество и конструкция на властта, които нямат нищо общо с европейския мир. Те искат европейският мир да престане да съществува, а България е в близост и до двете. Което включва многовековния ни механизъм – да се снишим, да не ни забелязват… И за средния, не много образован човек, схемата оттук е следната: докато сме членове на НАТО, от тези две страни на заплаха ни забелязват и могат „да ни скочат“. Ако не сме членове, ще клекнем в храстите и врагът ще мине покрай нас. Това е българската страхливост и реакция-да сме невидими, да не стърчим. От друга страна, Путин и неговият режим имат достатъчно ресурси както финансови, така и мека сила, за да насъскат в България цели групи, които да искат откачване от Запад и от европейския мир и закачване към руския безпорядък. Преди време от „Атака“ взеха завоя доста рязко и станаха чисто проруска и по-точно, путинофилска партия. Попаднали в идейно объркване и електорален срив, БСП ги последваха, хванаха се „за шлифера“ на „Атака“ и се закачиха за това путинофилство и антизападничество.
– Те обаче отрекоха да са с „Атака“…
– Както е казал един английски поет, една картинка говори повече от хиляда думи. Например, тържествуваща народна представителка от БСП пред знамената на „Атака“ означава едно – те се взеха. И една значима интелектуална сила също се обърна и стана рупор на путинската пропаганда и на руските интереси. Това са тези среди, които наричат себе си „новите леви“, от които ние очаквахме да излезе нещо свежо и алтернативно на БСП. А се оказаха елементарни сталинисти и последователи на идеята, че сме по-добре с Путин, отколкото да сме част от западния мир. Оттук идва проблематизирането на членството ни в НАТО и призивите да излезем оттам. Но не се разбира следното. В Европа има мир от 1945 година, освен припламванията в бивша Югославия. И ние сме част от европейския мир. А гарант и пазител на европейския мир е НАТО. Ако излезем от Алианса, влизаме в територия, където има постоянна война или постоянна заплаха от война. Изборът е между това ние да сме част от европейския мир, защото искаме мир и сме способни да го отбраняваме чрез НАТО, или да искаме да излезем от европейския мир и да влезем в сивата зона на перманентната война. Това е, което българите трябва да решат за себе си. Аз съм убеден, че ако този избор се подложи на референдум, повечето българи ще решат, че е по-добре да имаме щита НАТО.
– Вие сте убеден, че след като преди 10 г. елитът се е обединил около каузата ни за членство в Алианса и в ЕС, днес хората зряло биха направили същия избор?
– Бихме могли, но прецедентът би бил лош. След като имаме пълно съгласие, подписано под документ през 1998 г. от абсолютно всички представени в парламента политически сили, ако сега свикаме референдум, поставяме под въпрос тежестта на всеки документ, гласуван дотук в Народното събрание. По-добре е да запазим стабилна представителната демокрация. Ако се свика референдум на тема НАТО, представете си как ще завалят предложения за референдуми, които да преобърнат и други решения, взети от парламента. Това е хлъзгава пътека, на която не бива да се стъпва лекомислено. Анонсът за референдум би денонсирал онзи приет от парламента документ. Не бива да влизаме в такъв дневен ред и да поставяме под въпрос всеки демократичен избор, който България е правила като окончателен. Опасността е крачка по крачка да се дестабилизира държавата.
– А призивите за излизане от НАТО като предизборни приказки ли определяте или ще е нещо трайно?
– Българите са единствената европейска нация, в която 60% от хората подкрепят членството ни в ЕС. Това е силна надежда, че от Европа ще дойде редът, не от Кремъл и не отвътре. Толкова проценти от българите се дължат за надеждата, че наистина редът идва от Европа. Не са толкова много хората, които мислят, че някакъв ред би могъл да дойде от Кремъл. В съвременния свят рамката на европейския мир няма разумно разграничаване кое е за вътрешна, кое за външна употреба в политиката и в политическото говорене. Всичко, което се случва в европейските държави, е еднакво важно, то отеква навсякъде и затова е обща грижа. Обяснението, че призивите за напускане на НАТО били за вътрешна употреба, отвън се разчитат като признаци за възможна нестабилност вътре в рамките на този европейски мир. И че страна като България може да се превърне в територия, от която да тръгне дестабилизация на европейския мир.
– В този смисъл не е ли опасността от „Ислямска държава“ и конфликта в Украйна, равна по тежест на една нестабилност вътре в страната? И на това отгоре да нямаме културата и образа на предвидим партньор в системата за колективна сигурност?
– Опасността е, че държавата не функционираше по простата причина, че основни нейни институции „бяха отвлечени“ от шайки, което наричаме „моделът Кой“. Как да се гарантира тогава националната сигурност? Поддържането на постоянно ниво на сигурност, не на парче, изисква коренно различен подход.
– Ще се стабилизира ли средата за сигурност с приемането на пакета от 4 закона по сигурността в парламента?
– То не става само със закони. Тук от „Протестна мрежа“ са прави, че става с връщане на държавните институции в публично-държавна собственост. С прочистване, преподреждане и безмилостно вкарване в затвора на хора, злоупотребили с власт. Щом румънците го могат… Защото законите се изпълняват от хора. Ако те обслужват частния интерес на олигарха, а не общия ни в България да няма тероризъм, например, каквито и закони да се приемат, си остават лист хартия. Слава Богу, общественият натиск вече е толкова силен, че полека-лека изчиства различни язви. Хората на площада и в социалната мрежа реагират. Но интелектуалците от събитията от 2012 година насам отново дадоха фира. Още през 2001 г. писах във в. „Култура“, че най-доброто, което българските интелектуалци могат да направят, най-полезно за отечеството, е да отглеждат домати…Те отдавна са абдикирали от ролята си и ако някой ме нарече интелектуалец, се обиждам. Защото, ако интелектуалецът не е и куражлия, какъв народен будител и предводител е? Затова от нашите интелектуалци не очаквам вече друго, освен дребни бели. Но важното е, че се смени обществената атмосфера. И има много модерно поколение от хора между 30 и 40 г., които живеят в градовете. А те имат и представителство в парламента чрез отделни министри и политически сили. И най-важното е, че властимащите разбраха, че на протест довечера можем да излезем 300 човека, но утре може да сме 30 000, без никакво усилие. Така че те знаят, че са „под око“. И този процес трябва да продължи достатъчно дълго и институциите да работят в наша обща полза. Включително, да ни пазят.