Изреждам тези факти, защото те показват, че когато има интелигентно проектиране и финансиране, и добра организация на строителството, хубавите неща се превръщат в реалност и облекчават всекидневието на стотици хиляди хора.
Ще кажете – какво пък толкова е станало – големите европейски центрове имат метрополитен повече от век преди нас. Да, така е. Но след всичките пропуснати десетилетия, след всички оправдания за липса на средства или за различна градация на приоритетите, все повече столичани усещат реалната промяна в качеството си на живот. Постулатът, че комуникациите са артериите на икономиката, макар и стар, е изпълнен с ново съдържание – и по отношение на пътищата, и на железопътния, и водния транспорт, и на телекомуникациите.
Затова мисля, че е редно да отдадем заслуженото на наистина скромните по международните стандарти, но изключително важни за нас постижения.
Ама метрото облагодетелствало само софиянци, се чуват отново гласове. Те пропускат, умишлено или не, че всеки Божи ден стотици хиляди българи от цялата страна пристигат в София, и то основно по работа. Ползата от метрото е и за тях, и то в не по-малка степен, отколкото за постоянните жители на столицата.
Помните ли политическото послание на опозицията „Асфалт не се яде!“ по време на първото правителство на Бойко Борисов? След пускането на магистрала „Тракия“ до Бургас този демагогско-популистки лозунг позаглъхна, но дали пък сега няма да мутира в „И релси не се ядат“ ? Ами не се ядат, ама и магистралите, и релсите не само развиват икономиката, в превод дават хляб на хората, но и променят статуса на цели региони. Когато всекидневно се повтаря, че Северозападна България, примерно, е най-бедният и най-слабо развит регион в рамките на Евросъюза, не се ли замислят критикарите, че една от основните причини за мизерията е липсата на транспортна инфраструктура и комуникации. Защото ако успоредно с изграждането на „Дунав мост 2“ бяха направени стъпки към подобряване на транспортната връзка със София и останалата част от страната, ефектът от моста щеше да бъде в пъти по-голям.
Инвеститорите отиват там, където на първо място има стабилност, където има истинско действащо правосъдие, където има квалифицирана работна ръка и където има модерни комуникации. В противен случай рискът за инвестицията е неоправдан и тя сменя посоката. А без инвестиции няма развитие, няма подобряване на стандарта на живот и най-лошото – няма перспективи.
Тогава нищетата води до отчаяние и се отваря огромно пространство за популизъм от типа „Дайте другари, да дадем“ или „Пари нема – действайте“. Да не говорим за последния, засега, вопъл на скудоумието – „Санирането на сградите по принцип е хубаво нещо, но се отваря място за корупция“ с придружаващото внушение, че държавата ще даде пари, но не за подобряването на живота на гражданите, а за да могат управляващите да печелят избори. И излизащата от всяко нормално мислене заплаха – „Не се съгласявайте – ще ви отнемат жилищата!“
Така политика не се прави. Практиката категорично показва, че тоталното отричане на всичко ново в името на моментни партийни интереси и политики може да постигне временен успех, но в крайна сметка води до състоянието, известно като „глуха опозиция“. Защото ако перифразираме латинската максима, че казаното отлита, но написаното остава, то крясъците, пък били те и парламентарни, ще бъдат забравени, но построеното ще остане и ще служи на обществото. И търсенето на причините за ентата поредна изборна загуба на една или друга партия ще бъде не само закъсняло, но и излишно.
Впрочем, хубаво нещо е метрото!
