Александр Минеев
Йенс Столтенберг ме прие в кабинета си на втория етаж в централния сектор в Щаб-квартирата на НАТО, издържан в сините „натовски“ тонове. Казах му, че за годините, през които работя в Брюксел, съм интервюирал петима негови предшественици, като започнем от белгиеца Вили Клаас. Всички те, встъпвайки в длъжност, поставяха като една от главните цели на Алианса – уреждането на стратегическото партньорство с Русия. Наистина към края на мандатите си по различни причини генералните секретари се разочароваха, но техните приемници неизменно се връщаха към тази цел. Столтенберг беше първият, пристигнал в най-важния натовски кабинет по време на съкрушителната криза между Запада и Русия. Ето защо задачата стратегическо партньорство изпадна от дневния ред на обозримото бъдеще. Ключовият израз отново стана „Член пети от Северноатлантическия договор“ – този за колективната отбрана на членовете на НАТО. Разговорът ни започна с новостите.
– Неотдавна, на 19 май тук в Брюксел Вие с срещнахте с външния министър на Русия Сергей Лавров. Кой инициира срещата и какво можете да кажете за конкретните резултати от нея?
– Преговорите между мен и министър Лавров са вследствие на факта, че използваме всеки удобен случай да поддържаме политически контакти. Още през пролетта на миналата година след анексирането на Крим НАТО реши да прекрати всякакво действително сътрудничество с Русия, но ясно заявихме, че ще държим каналите на политическия диалог отворени. Не сме се опитвали да изолираме Русия. Тогава и сега заявяваме, че е важно да поддържаме пряк политически контакт, особено във времена, когато обстановката е нажежена. С Лавров се срещнах през февруари по време на Мюнхенската конференция за сигурност и откликнах на молбата му за нова среща (Лавров участваше в редовното заседание на Комитета на министрите на Съвета на Европа). Разбира се, мненията ни по най-важните въпроси, както и за Украйна, се разминават напълно. Аз потвърдих позицията на НАТО, че не признаваме незаконната, нелегитимна анексия на Крим и призовах Русия да прекрати подкрепата си за сепаратистите в Източна Украйна. Но освен това двамата обсъдихме въпроса за връзките между нас чрез военни канали. Аз отбелязах колко е важно всяка военна активност, дори ученията, да бъдат предсказуеми и прозрачни. Това е особено важно в сегашната обстановка, тъй като и НАТО, и Русия засилиха военното си присъствие по границите на своите територии.
– Тоест не е имало никакъв пробив в преговорите?
– Това не беше среща, целта на която е да се постигне пробив в преговорите по такъв голям проблем, какъвто е украинската криза. Отчасти и заради това, че преговорите вървят в други дипломатически формати – „нормандския“ и „контактната група“. Но смятам, че ако редовно обменяме становища, по-добре ще се разбираме. На мен това ми помага по-ясно да формулирам позицията на НАТО, както и да обсъждам конкретните теми, като поддържането на военните канали за връзка, да си изясня неразбирането помежду ни, да повдигна въпроса за прозрачността на военните активности. Имам намерение и занапред да участвам в такива срещи с руски представители, защото вярвам в полезността на прекия контакт при неформални срещи, особено в трудни времена.
– Както НАТО, така и Русия заявяват, че искат изпълнението на споразуменията от Минск. Но, както и Вие казахте, тотално се разминават по най-важните въпроси. Какво означава това? Че Вие и Лавров различно интерпретирате Минските споразумения, или че самите те са несъвършени? Как оценявате реализацията на това изпълнение?
– Моето мнение и позицията на НАТО са, че договореностите от Минск представляват най-добрата основа за мирно регулиране на конфликта в Източна Украйна по пътя на преговорите. Не е трудно да се разберат и изпълнят основните елементи от споразумението. Става въпрос за прекратяването на огъня, спирането на артилерийската стрелба, изтеглянето на цялото тежко въоръжение, предоставянето на експертите от ОССЕ на пълен достъп до всички проблемни райони, за да наблюдават изпълнението на договореностите. А след това трябва да продължи работата по изпълнение на политическите договорки, като децентрализирането на властта и провеждането на избори в Източна Украйна. Достатъчно е Русия да прекрати подкрепата си за сепаратистите. Тях ги обучават руски военни инструктори, Русия им предоставя оръжия и бойно снаряжение и техника, изпраща свои военни в контролираните от сепаратисти райони.
– Имате ли сериозни доказателства за това?
– Доказателствата идват едно след друго, сред тях са и данните от нашето разузнаване. Бяха публикувани много снимки. Но ако хората не вярват на разузнаването ни, или на думите ни, могат поне да прочетат руските и чуждите медии. Сегашната позиция на Москва ми напомня на ситуацията, когато оттам отричаха, че изпратили войски в Крим. Москва изпрати там военни без опознавателни знаци и твърдеше, че в Крим няма руски войници. И едва след анексирането си призна, че не е минало без прякото участие на руската армия.
– Да се върнем на проблема в Крим. Минските споразумения, изпълнението на които Западът поставя като условия за нормализиране на отношенията с Русия, го заобикалят. Значи ли това, че сътрудничеството между НАТО и Русия може да се поднови след реализирането на Минските договорки дори при съхранение на статук-вото в Крим?
– Ние не признаваме и никога няма да признаем незаконната, нелегитимна анексия на Крим. Това го повтаряме всеки път. Да, настояваме за изпълнението на договореностите от Минск за регулиране на кризата в Източна Украйна, но това не означава, че сме готови да се съгласим с анексията.
– Казахте, че сегашната обстановка в света не е Студена война. Но призовавате страните – членки, да увеличават разходите си за отбрана. От руска страна се наблюдава същата тенденция. Не означава ли това, че се връщаме към изтощителното превъоръжаване от времената на Студената война?
– Ние не желаем такова превъоръжаване. Затова и продължаваме да сътрудничим с Русия за контрол над оръжията. Проблемът е, че Москва едностранно излезе от Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и вече много години увеличава бюджета си за отбрана.
– Постсъветските държави, които се стремят към интеграция в европейските и в евроатлантическите структури, получиха на териториите си „замразени“ конфликти. Могат ли нерешените териториални спорове да се превърнат в непреодолимо препятствие за приемането им в НАТО?
– Когато говорим за разширяването на НАТО, най-важният принцип е, че всяка страна сама избира пътя си. Този принцип е закрепен в Хелзингския заключителен акт, както и в други международни документи, подписани и от Русия. Когато една страна подаде заявка за членство, ние я разглеждаме и взимаме общо решение дали да я поканим, или не. По този начин действаме с Грузия, с която имаме пълно сътрудничество. Ако Украйна подаде заявка, ще я разгледаме по същия начин. Подчертавам, никой отвън няма право да се бърка в този процес, както и няма право на вето.
– Кое е по-лошо – жестоката диктатура, нарушаваща правата на човека или дестабилизацията? Имам предвид ситуацията в Либия, но също и други държави, в които НАТО проведе военни операции.
– Не виждам смисъл да се избира между две злини. Ние се стремим към друго – към утвърждаването на открити, демократични, процъфтяващи обществени системи. Погледнете Европа. Това е континент, който в миналото много пъти е ставал жертва на разрушителни войни. Сега успяхме да изградим стабилна, мирна Европа, наистина с едно голямо изключение – Украйна. Но държави като Германия и Франция, които векове са водили кръвопролитни войни помежду си, сега живеят в мир и сътрудничество. Изграждането на демократична, мирна Европа след края на Втората световна война е огромен успех. Разширяването на Европейския съюз и на НАТО помогна за това мирно развитие. Сега нашият най-голям проблем е, че с украинската криза в Европа се върна войната…
Със съкращения
