Димитър Василев
О. р. капитан Димитър Василев е роден през 1957 г. в Казанлък. Завършва Военното училище в Шумен, специалност – Военна артилерия. Служил е в Казанлък, Нова загора, Харманли.
Принуден е да напусне офицерската си служба, тъй като сестра му емигрира в Холандия през 1983 г, а оттам бяга в Швейцария. Подсказват му, че докато не напусне, не го чака нищо по-добро от участта на взводен командир.
Днес Василев завършва книгата си „Авиоационното училище и самолетната фабрика в Казанлък“, която пише вече 6 години. В нея освен оригинални текстове и неизвестни на широкия читателски кръг факти ще бъдат поместени над 100 автентични фотографии.
Националното авиационно училище се установява в Казанлък по нареждане на правителството на Царство България на 1 ноември 1926 г. До тази дата под названието „Въздухоплавателна школа“, то се намира в Божурище, на 12 км от София. Решението за преместване е взето с оглед недопускане на външнополитически усложнения за следньойска България, както и за запазването и развитието на ядрото на родната авиация.
В София по това време се намира седалището на Съюзническата контролна комисия на победителите във I Световна война, която зорко бди за въоръженията и войските на страната ни, особено за тежките.
За ефекта от това, политически съобразно решение, след изминалите години вече може да бъде направена справедлива историческа оценка. Държавата ни тогава не само съхранява, но и успява да издигне на едно, внушаващо респект организационно и учебно-техническо ниво своята авиация. Успоредно с това у нас се развръща мащабно, съобразно времето и икономическите възможности самолето- и летищостроене. Всичко това се осъществява в екстремалните условия на една предвоенна и военна ситуация, плюс забранителна клауза за формиране на ВВС.
Наследеното от Школата в Божурище първоначално не е твърде много. Всъщност, не може и да бъде другояче. Тя е сформирана също съвсем неотдавна – практически започва да функционира през 1917 г., но между 1919 г. и 1923 г. преустановява занятия и едва през 1924 г. със Заповед № 10/29.01.1924 г. отново е обявен списък на новоприетите летци. По това време като цяло
авиацията ни разполага с 12 добре подготвени пилоти
и 6 механици. Материалната й част не е завидна – десетина години за летене на стари модели машини. Летищата са отчайващо малко. Съществува остър недостиг на родна учебна литература по специалностите, както и учебни пособия, но натрупаният по време на въздушните бойни действия през Балканската и особено Първата световна войни опит, е солиден.
През 1924-25 г. обаче българското правителство закупува от чужбина 33 нови самолета: 2 английски, 16 френски, 2 италиански,10 чешки и 3 полски. Междувременно в Школата в Божурище до есента на 1926 г.са завършили II и III випуск, а IV – още се обучава там /общо 50 души/. Разгръща се учебно-летателна дейност. Пак в Божурище, в Държавната авиационна работилница /ДАР/, германският авиоинженер Херман Винтер заедно с малък свой екип и няколко десетки български техници, е започнал /от 1923 г./ производството на малки серии български самолети /много популярните до 1947 г. ДАР, модели от 1 до 11/, някои от които незабавно постъпват на служба в летателната школа.
И така на 1 ноември 1926 г. Авиационната школа/ или училище/ се премества в малкия провинциален градец Казанлък. Изборът на града не е случаен. Отдалечен от столицата, със селскостопански поминък, той не е привлекателен за любопитните чуждестранни дипломати. (Железопътната мрежа на страната минава встрани от него, а автомобилите все още са голяма рядкост.) Няколко години по-рано градът е дал заявка за изграждането на ново занаятчийско училище чрез многоуважавания стар кмет на София, Иван Хаджиенов, казанлъчанин по произход. Същият вече е направил лично дарение за това начинание в размер от 1 милион златни лева в ценни книжа. Действително, забележим е стремежът на мнозина будни обитатели на Розовата долина, израсли в беднотията на монокултурното розопроизводство, към занаятчийството и технитарството. След смъртта на Иван Хаджиенов през 1923 г. идеята му за такова училище е подета от общински комитет, оглавен от друг радетел на общото благо – Петър Топузов – и отнесена до сдружението от съграждани, живеещи в столицата, „Розова долина“.
По това време/1924 г./, най-значим всред тези хора е ген. Иван Вълков, заемащ поста министър на войната. Генералът е уважаван и ценен от целия тогавашен елит, като изключително високо образован и ерудиран в науката и техниката човек. Той
обмисля и преработва предложението на съгражданите си
съчетавайки го с нуждите на страната по това време, като го превръща в една мащабна и забележителна дори от днешна гледна точка идея. След сериозно обсъждане предложението му бива прието от Министерския съвет и държавния глава, гласувани са субсидии в Народното събрание и се предприема строителството на едно от първите технически училища в страната /1926 г./. За целта Министерството на търговията отпуща още 1,5 млн. златни лева. Кадрите, завършили това училище, ще бъдат необходими на започнатата през 1924 г. новоизграждащата се модерна Държавна военна фабрика „Арсенал“, наследник на дарената от русите през 1878 г. „Военнополева оръжейно-ремонтна работилница“.
Почти по същото време през септември 1926 г. чешката самолетостроителна фирма „Аеро-Прага“-АД иска да изнесе в България свое дъщерно предприятие с цел да разшири пазара на своето производство. Българското правителство, вече взело решение да премести Авиационното училище, й предлага да проучи условията в Казанлък. Чешките специалисти намират, че релефът и метеорологичните условия в Казанлъшката долина са много благоприятни за изпитателни полети. А в западните покрайнини на града, в местността Кайнарджа, откриват все още запазени, гористи струпвания от дървета с много здрав материал, ценен за производството на самолети. Подсигуреният от правителството пазар, съчетан с евтини местни материали и работна ръка, привлича чехите. Ниската себестойност на продукцията им е гарантирана и обещава големи печалби. При тези условия те сключват договор с българското правителство за създаването на самолетостроителна фабрика „Аеро“ на територията на Казанлък.
Идеята на ген. Иван Вълков – да се създаде
силна промишлена зона в провинцията а въоръжение
на българската армия, съчетана с учебни заведения за летене и машинно-техническо производство – става реалност. Това дава на държавата ни, добри перспективи за съвременно развитие, а на отруденото и бедно население на Розовата долина подсигурява постепенна замяна на примитивното, нискодоходно земеделие с професии в модерно промишлено производство.
Летището на чешката фабрика послужва за първоначална база и на новото летателно училище. В договора с „Аеро“ фигурира клауза за съвместното му използване. Още с пристигането на училищния състав в града то незабавно бива разширено от български специалисти до степен да приема всички видове тогавашни самолети. С безопасни подходи са осигурени излитането и кацането при различните посоки на вятъра.
В Казанлък е прехвърлен IV випуск курсисти. Със Заповед № 90/26.11.1926 г. на Дирекция на въздухоплаването се обявява списъкът на личния състав на Авиационното училище. За началник на училището е назначен майор Георги Минев Попвасилев. За инструктор-авиатор и завеждащ авиаторския курс – Иван Чашанков. Приет за обучение е новият – V випуск. В летателната секция са включени петима авиатори-инструктори и 10 ученици пилоти. В техническия курс – 15 ученици. Преподавателите – монтьори на аероплан в училището, са 6 души. Между тях е Харалампи Петров Джамджиев – един от първите български авиоконструктори, популяризатор на авиационната идея, автор на идеи в експерименталната и теоретичната аеродинамика, изпреварили развитието на аеромеханиката с десетилетия.
(Продължава
в следващия брой)
