Плач се изплака за неумението учениците да се вживеят в Яворовите любови и крехкото им изящество – без менторите да прелистят „Фрагментите“ на Далчев. И без да се усетят, че в създаването на емоционални състояния, няма как с насилие да инжектираш съпричастност. Че виртуози като Яворов освен че са майстори на проблемни разтърсващи текстове (като „Нощ“) са писали и епистоларна любовна поезия, трудно съвместима със съвременното иронично любовно усещане, присъщо на поколението, подвластно на друга динамика и аналитично недоверие към сърдечните диасистоли. Че издигането в култ само на автори като Вазов и Йовков може да бъде белег и за боледуване в историческите сънища на българина. Образованието ни не трябва с вентилатора на традицията да духа срещу променящото се светоусещане, защото след пренапрягане и късо съединение ще изпуши и ще стане неупотребимо.
