Темата й – етническото и религиозното съжителство – днес е невралгична точка в сблъсъка на цивилизациите. Особено когато от Ориента напира ИДИЛ. Вярно е, че конфликтът е между помаци и „каури“-християни, но в противоборството днес лесно можем да включим и етнически турци, албанци или каквито щете представители на мюсюлманската вяра из Балканите. В този – и културен сблъсък, вече участват Европа и светът. Момент, който осъвременява книгата (писана от философ по образование) е екзистенциалното излъчване на героя. Той не е типологизираният персонаж на соцреализма, където социалната обосновка, мотивация и контекст предопределят схемата на действие – предсказуема по обичайните канони на обществото. По зарисовка Калуня е чорбаджия със стопански замах, но в романа това е странична линия, не особено съществена. Героят е индивидуалност, оставена насаме със себе си, и с основните питания: откъде идем и накъде отиваме като възможности на човешкото. Що е то това да си човек там, на границата на смъртта и живота, любовта е катализатор да изследваш докъде стига представата ти за „добро“ и неговата изплъзваща се диалектика. Променливостта преминава границата и често припокрива територията на злото, своята антитеза. Когато към еротично-духовните ерупции добавим и другия възлов проблем – за властта, усещаме, че Георги Божинов работи на 2-3 смислови етажа едновременно. Те невинаги могат да бъдат разчетени от масовата публика, въпреки че компонентите, които движат романа, не са постмодерни, а класически – насилие, секс, 
съспенс. Бихме го нарекли дори екшън с пресметнато темпо на сюжетния развой. Ритъмът при смяната на ситуациите поддържа вниманието на читателя. Но лирическите отстъпления в родопската природа – проблематика, любима днес на ред съвременни автори като природосъобразна дъвка – чупят този шаблон. Изграждането на героя не е еднолинейно като в екшъна, Калуня по-скоро прилича на късен Хамлет, с вътрешно колебание и изумление от преобразяването на добро в зло и обратно. Което прави собствените му действия все по-хаотично мотивирани и интуитивно преследвани чрез волята и фантазното. Той надскача каноните за обективизиране в соцреалистичното писане – такива модели по онова време не липсват („Бариерата“ на Павел Вежинов например).
Романът разглобява исторически митове. Без да назовава директно клането в Батак, той убедително пресъздава обстановката, атмосферата и умонастройката в Родопския регион. Лишавайки се от инструментите на типизацията, стига до-най жилавото, най-устойчивото в човешкото общуване – манталитета на обикновения човек. Патосът на Вазов и Захари Стоянов е организиран около идеала за национално освобождение – няма как да мине без яростен патриотизъм. Книгата на Божинов ни пренася като аналог на американския Див Запад – побеждава по-бързият, по-организираният, по-въоръженият с доста по-убедителен за съвремието ни мотив – да заграбиш и преразпределиш имуществото на по-заможния, на по-преуспелия. Да забогатееш лично за един ден. И в тази мотивация няма нищо лично – тя е правена както от помаци към християни, по-късно при Балканските войни в обратна посока – от християни върху мюсюлмани. Влизаш в чуждия дом и носиш вкъщи. Дори си милостив към децата, стига да ти станат ратайчета. Митът за Батак от нашата историография разказва как са изклани 5000 батачани в черква, която не може да събере повече от 300 човека, как Ахмед ага – Барутанлията изпепелява де що живо намира в Батак. Но премълчава как по логиката на Бенковски да се накърви революцията, още преди това хора от революционния комитет са убили дъщерята на Барутанлията и са предизвикали личната му мъст. И че с пристигането на редовния турски аскер са обесени 30 участници в злодействата, а един от офицерите задава въпрос на осъдените: московците ли ти платиха, за да направиш това?
Тъй като схемата на мотивацията в книгата е далеч от историческия мит, тя се доближава до внушението, че правилата и консенсуса в едно общество го правят човешко. И че в периоди на исторически преображения, когато старите правила се разпадат, а новите все още не са утвърдени – слизането до мазетата на човешките нагони, инстинкти и мунициите на зверството, са неизчерпаеми. Тази подтекстова конструкция като двигател на романа напомня днешните времена на преход, които изживяваме. Законите са в ръцете на дерибеи престъпници за лична употреба, а прерастването на добро в зло и обратно – е всекидневие. Парадоксът днес е, че с подгонването на братя Галеви мнозина, на които те „даваха хляб“, само що не се разплакаха за своите бандити закрилници и благодетели. Навремето дойде Стамболов и чрез разстрели на място успя да въведе съвременна гаранция за правото на частна собственост на тази разбойническо-закрилническа традиция, която има далечни корени в родовата ни традиция на балканци.
Милка Божинова-Рускова, дъщеря на писателя:
Не успяха да го пречупят, но тишината го оскърби
– Какъв е поводът за репресиите срещу Вас?
– 1975 г. баща ми предлага в сп. „Септември“ пътепис-есе „Гора зелена, вода студена“. Мозайка от впечатления, разкази, щрихи, наблюдения. Николай Кирилов му е редактор, есето е пуснато за печат. В последния момент баща ми му казва: искам да добавя още няколко неща. Николай ги бодва в края на ръкописа, вече подписан за печат. Те вече се смятат за част от цялото. Никой не ги е чел. Баща ми се ползваше с всеобщо доверие в редакторските среди. Считаха го за един от най-добрите стилисти.
Списанието излиза. Появява се по будките, пуска се по кутиите на абонатите. И го прочита Георги Караславов. В младите си години на баща ми на два пъти му е възлагано да пише рецензии за социалистическите патетики на фамилията Караславови – веднъж за том втори на „Обикновени хора” и втори път за една повест на Слав Г. Караславов. Пише остро отрицателно – никакво чувство за „околна среда“ и политическа „обтекаемост“. Беше непреклонно искрен и предан на високата литература, с нищо друго не се съобразяваше. Караславов обаче е злопаметен. Прочита тези страници в „Септември“ – спомени на 5-ма оцелели българи от съветския ГУЛАГ, които са уникални – и се обажда… на кого мислите? – На съветския посланик в София. Посланикът звъни на Тодор Живков. Разпореждането е: да бъде направено „каквото трябва“. Вероятно е дадена парола, телефонен шифър, с който човекът трябва да бъде унищожен. Уволниха го на секундата. И дълги години беше лишен от право да публикува, без работа, без доходи. А той единствено пише, друго не прави. Не става дума толкова за финасовата безизходица, която го измъчваше, колкото за тотално прерязване възможностите да прояви силата си, каузата си на талантлив писател.
По-късно започнаха да му помагат оттук-оттам. Най-много Соня Бакиш, жената на Станко Тодоров. Беше честен човек, а позицията й позволяваше подобен кураж и жестове на закрилничество. Започна да го публикува в сп. „Жената днес“ и му плащаше хонорари. И други хора, особено приятелят му Георги Мишев, му помагаха. Георги Мишев си спомня как като депутат във Великото народно събрание опонентите му от БКП го „разобличили“, че е получавал контрактации от социалистическата власт. Навремето контрактацията беше форма да се дофинансира писателския труд – вид договор, работиш върху произведение за година или две. Мишев твърдял: Никакви контрактации не съм имал, бе хора … Но после се сеща, от свое име е сключвал договорите, за да помага с парите на баща ми. За баща ми е било невъзможно да бъде част от тази договорна система – въпреки че продължаваше да бъде член на Съюза на писателите, член на СБЖ. Вече не го и пускаха да си изпие кафето в Клуба на журналистите. Като излезе „Калуня-каля“ го изключиха от Дружеството на писателите в Благоевград. Заклеймиха го: Какъв е тоя помак, кланета, насилие, ужас
– Беше ли отчаян?
– Не. Характерът му беше яко издялан – железен, целенасочен. Четеше разнородна литература – политическа, философска, естетика, художествена, социология. Вълнуваше го мястото на човека в обществото. Тази структура – човекът с неговия жизнен статус, конфликтите, приемането-неприемането, начините, по които обществото се движи във времето, ценностите, които изтласква в един или друг период – интересуваше го глобалната картина на света. В „Калуня-каля“ човекът е в центъра на света. Не идеологемата турци-българи-помаци, не историческите събития и монументалната картина на тогавашната действителност, а съдбата на един човек, съпоставен с другите човеци и съдбата на обществото. Конфронтацията и съжителството на идеали в един исторически отрязък – това беше интересът му. Доброто-злото, желанията, страстите, копнежите, енергията, с която човек се опитва да осъществи себе си. Дали му се позволява и до каква степен. Не е имал каквото и да било намерение да се включва в исторически полемики около Априлското въстание
– Но как прави увлекателна литература?
– Темпото на сюжета следи собствената си логика. Баща ми не се вълнуваше как би прозвучало това извън тази логика. Имаше си собствени критерии. Беше напълно лишен от чувство за литературно угодничество, беше искрен до мозъка на костите си. Така мразеше фалша, ненавиждаше „направената“ литературна конструкция, щампите, несполучливия образ или глагол. Вмъкването в „ясни“ рамки за него беше абсолютно табу. В книгата му няма случай да се прислони към някоя литературна черупка, към познат образ, към „приятна“ стилистика и чрез нея да доразкаже. Сам създава – и глаголите, и образите, и думите.
Книгата има сложна композиция, тя е психологическа автобиография. Не в буквалния смисъл като събития или поредица от случки в живота на главния герой. Но начина, по който мисли, действа, преценява доброто и злото – това е баща ми, Калуньо – това е той. Обичаше помашкия район. Оттам донасяше образи, имена, характери, ситуации.
– А откъде е името Калуньо?
– Не знам как творческото му мислене е преработвало материала. Не споделяше. Напоследък си мисля, дали името на героя не е диалектна езикова извивка от Галун, Галуньо. Както гяурите са наречени „каури“.
Сюжетът не е свързан с конкретна история. Това е масивна композиция от образи и събития, които е събирал от пътувания. Трите гроба ги има, има и разрушените бели сараи. Романът е особен пъзел, в който са вплетени неща, събирани през цялата му журналистическа опитност.
През есента в издателство „Хермес“ предстои да излязат два тома от пътеписите му – „Черешови води“ и „Кукувица кука“. Това се неговите пътешествия из България. Описани от натура. Никакво съчинителство. С каква изумителна, дълбока, непоносимо болезнена любов към България! Пътешестваше – и пеша, и с мотор, с каквото може. Седмици се губеше. След командировка тефтерите му бяха пълни. Предстои, също есента, да излезе и неговият голям исторически очерк-изследване – „Караджата“.
– Как го помниш. Тежестта на ония дни?
– Бяхме съкрушени, семейството ни беше зачеркнато от действителността. Имало е идея да ни изселят от Благоевград. (Защо Благоевград ли? Корените ни не са тъдявашни, баща ми е от Крива бара, Ломско, майка ми е от подбалканското градче Мъглиж. Като млад журналист на баща ми му предлагат да работи във в. „Литературен фронт“ – или в София като редактор или като кореспондент в Благоевград. Избира Благоевград, за да може да пътува. Пък и навремето дядо му Божин е бил изгорен от турците в този град и изпитва особена връзка с тези места.) Да бъдем унищожени. Но в някакъв момент било взето решение да не се стига до крайност – да не се „инфектира“ общественото мнение. През тези години членувах в Кабинета на младия писател-студент „Димчо Дебелянов“ – при мен идваха тайно хора, приветстваха ме, стискаха ми ръка, като че баща ми е дисидент. Не е бил дисидент. Беше искрен разказвач, но не е имал задача да сваля властта, да е пълководец, да е идеолог на гневни маси. Винаги е бил в конфликт с комунистите, тъй като беше до пълна неразумност, дълбоко мислещ журналист. Но не е бил нито „знаменосец“, нито „народен трибун“, този вид публичност му бе непозната и чужда. Хората обаче имаха нужда от такава фигура и в негово лице видяха човека, който да поведе идейно интелигенцията в някаква посока.
Понесе удара, не загуби кураж. Казваше: не бойте се деца, няма да е все така… През 1988 г. излезе „Калуня-каля”. Всеки творец знае цената на творбата си. Пълната глухота около книгата обаче го изуми. Беше излязла в 13 200 бр. тираж от издателство „Български писател“. Вероятно не се е появила по книжарниците. Критиците не са я чели, нищо не знаят за нея, никой не помни да я е виждал по щандовете. Навярно и нейната съдба е била определена – пак с парола по телефона или по друг начин.
И в тази глухота той остана заслушан буквално до смъртта си. Не в шумотевицата около „Септември“, тя не го интересуваше. Глухотата. Пълната неподвижност на провинциалния български социализъм. Така си мисля днес – сякаш докрай не можа да проумее тази непрогледна, необяснима, дълбока тишина. Дали се е досещал, той, философът, че не е живял в точното време?
