Преди няколко дни на първия етаж в Националната галерия на Двореца се откри изложба на Красимир Терзиев със заглавие „Метафора“. Макар и обяснително, то ни въвежда – „Между миналото, което е на път, да се случи и бъдещето, което вече е било“. И в литературата, и във визуалните изкуства времето, освен че формира композицията, е елемент на светоусещането. Последователността му като че ли се е изпарила с виртуализацията на света и експанзията на дигиталните изображения. Експозицията от 15 избрани работи, създадени с различни прийоми и в различни перспективи, задава въпроси около производството и циркулацията на образи, около начините за тяхното възприемане и икономика днес.
Творбите му са изпълнени със скрити цитати, препратки, познати образи и мотиви, като умело използват средства на инсталациите, новите медии, фотографията, филма и видеото. Чрез тях анализира промените в света, наркоманизацията на нашето възприятие от средствата за масова информация и новите технологии. Как „мутират“ историята и новите митологии и как границите между личното, груповото и общественото пространство все повече се размиват, докато взаимно се легитимират.
В последния ден на изложбата, 5 септември, от 16 ч., в Балната зала на Двореца ще се състои лекцията на автора на тема: „Медия – интермедия – постмедия“.
– Размествате времената – доколко това са същината на съвременния човек, неговият начин на мислене и осъзнаване на света?
– Това беше основното ми усещане, което ме провокира да направя изложбата. Струва ми се, че постоянно извикваме миналото наново и наново, оживяваме го, правим го все по-истински хиперреално. Строим крепости, преиграваме ритуали, костюми – очевидно миналото ни става все по-важно и по-важно да го извикваме обратно в реалността и ежедневието, в настоящето.– Това не е ли начин да заместим някакво липсващо ни настояще?
– Именно. То се появява по всякакви поводи, за да легитимира програми от настоящето. Живеем в неспокойно минало. Нямаме сигурност за миналото, не можем да го успокоим. То е в турболенция и се променя. Но парадоксално – мислим бъдещето в оптимистични образи, които идват от 70-те години с голямата еуфория, с утопиите, с вярата за бъдещето на човека в Космоса. Това „усукване“ на времената ми се струваше важно – да се съсредоточим в разгадаването му.
Красимир Терзиев е роден 1969 г. в Добрич, но живее и работи в София. През 1997 г. завършва живопис в НХА „Н. Павлович“. Негови работи са представяни на изложби в Хонг Конг, Брюксел, Москва, Букурещ. Последната му самостоятелна експозиция е през 2013: „Космополис“ в Института за съвременно изкуство (ИСИ) – София.
Произведенията му са част от обществените колекции в музеите за съвременно изкуство на Париж, Любляна, Софийска градска художествена галерия и др.
През 2012 г. получава награда за съвременно изкуство на М-тел (с Даниела Костова и Цветан Кръстев), а през 2007 г. – наградата за ново българско изкуство „ Гауденц Б. Руф“. През 2012 г. излиза от печат книгата му „Ре-композиция. Автор, медия и произведение в епохата на дигиталното възпроизводство“, (ИК „Изток-Запад“, „ИСИ-София“). От 2007 е член на „ИСИ-София“.
