Изключително попадение на Малък градски театър „Зад канала“ с новата премиера. В „Лив Щайн“ от Нино Харатишвили съвременният човек е имплантиран между въображаемия свят и действителността, между хипотезата за истина и лъжата-истина, че живее подобно енот, в леговище с много изходи на различни нива. Главната героиня – певицата Лив (Анастасия Лютова) свръхталантлива пианистка, губи истински контакт и способност за общуване с най-близките си, посветена на музиката. До момента, в който губи сина си и смисъла на живота. Изключителни драматургични моменти в пиесата са противоборството между шаблонните защитни реакции на Лив и агресивното, безцеремонно, но дълбоко уязвимо поведение на Лоре, чрез които се получава нова ярка симбиоза на придаващия житейски смисъл порив. Отпушване на „изходите“, свобода, съчетана със светоусещането на Изтока и Запада, чийто сблъсък ни дава отговора – (чрез тълкуването на двамата композитори и преоткриването на единия). Отговорът е любовта, вън от ограничения и условности, вън от моногамния и хилядолетно утвърден в обществения договор модел, вън дори от представите ни за истина и лъжа, защото и двете са еднакво оправдани инструменти за истински човешкото ни съществуване. Майсторството на двете актриси, безостатъчното въплъщение, но без истерика, с точно намерена мяра, е главният ключ към успеха на пиесата. Необходимо са вписани и Емил (Пенко Господинов) като катализатор и вътрешен антипод на това интуитивно отношение към живота (характерно за женските персонажи), а и Хелене (Луиза Григорова) с лековато-повърхностния типаж, който обаче намира точки на срастване във всеобщата динамика и спазмите на любовта. Менаджерката Симоне (Василена Атанасова) е контрастния отрезвяващ прагматик, (но и типичния консуматор) на удобната ситуация, която с убедителното си присъствие обогатява общия обхват на съжителството и води до въпроси, чийто отговор предстои.
Прозрачната класическа структура, чийто драматургичен конфликт е задействан от първия момент на сцената, ни държи в напрежение, преминавайки през неочакваните обрати в края, които превръщат всяка предпоставена теза в началото, или изградена по време на развоя на действието – в невярна и преодоляна. Сценографията на Чавдар Гюзелев подпомага всячески и ненатрапливо тази метафора с падащата стена, отвори, които ту са прозорец, ту път към подземния свят и хипотетичното. Тя е опростена, с чисти прави линии и контрастни цветове на черно и бяло. Играта в костюмите (Илияна Кънчева) добавя червено, синьо и жълто, с което визуалното внушение играе като картина с премислена композиция и прицелени акценти върху платното. През силуета на дрехите й диша свобода на движението, еротично послание и контрастния гърч – да се капсуловаш във вътрешното си пространство без изход и надежда.
Не зная точната режисьорска намеса на Крис Шарков, но ансамбълът от актьорски възможности, акцентите и темпът на развой и напрежение е така организиран, че имам усещане за най-доброто сценично постижение от няколко години насам. Немската авторка с грузински произход Нино Харатишвили безспорно ни показва драматургия, която се родее с най-хубавите традиции от театъра на съпреживяването, и в дъното се мержелеят образците на Бергман и скандалния Пазолини.
