Премиерата на новия спектакъл „Гео“ с режисьор Иван Добчев е заявка за няколко иновации. Първо – за да превърнеш документален роман – този на Христо Карастоянов, в драматургично произведение, си е само по себе си изобретяване на нова конструкция, самостоятелна творба. Но има и допълнително препятствие – част от публиката не познава детайлите от характера и събитията на онова време, неговите герои. Затова е въведен обяснителен, поясняващ маниер на сценичния разказвач, което би било излишно в друга ситуация. Образът на Гео е постижение – бунтар, сражаващ се със статуквото, жаден за промяна на обичайните ценности, е уловен вярно от Леонид Йовчев. Не бива да се търси автентизъм едно към едно. Непримиримостта, устойчивата воля и сублимацията от вживяването в колективна стихия, където малкото и голямото, дребното и едрото, силата и безсилието са събрани в емоционален възел – това е част от енергията, характера и аналитичния профил в изградения образ. Взаимно се допълват като мисъл и кауза с философското самоотричане на анархиста Шейтанов (Александър Кънев), стигнал до ръба на парадокса – в насилието няма изход (докато донесем свободата и справедливостта на това човечество, ние ще го изтребим) – е поантата в идейното надстрояване на интригата. Редом с нея – развръзката чрез смъртта, повторена 2 пъти – веднъж укрита от очите на обществото и близките на Гео, почти мистична в надеждата за възкръсване. Втори път като безапелационна и концептуално приета предварително: не можете да ме съдите – или трябва да ме пуснете, или да ме убиете. И там някъде е разположен леко пейоративно, със саркастични щрихи тук-там – фикцията за Никола Гешев на Валентин Ганев, със скептичен, на моменти дори сардоничен израз на лицето. По-скоро комплексиран характер, отдалечен от сериозния респектиращ интелект, който сериалите от соцвремето изграждаха като съизмерване с противник.
Втората съществена иновация на спектакъла е, че надниква отвъд шаблонните заклинания за терора, граничещ назад с 1944 г. Проследява взаимообвързаността между ляв и десен, в спиралата на логиката „око за око“ – в корените му са шпицкомандите на 1925 г., Законът за защита на държавата и македонските разправи с интелектуалци и депутати от онова време. Което приключва със заклинанията, разкрива насилието като манталитет в народопсихологията ни, търси по-дълбоки зависимости между жертвоготовността и инстинкта да убиваш, опиянението на властта, героизма, предателството и отговорността пред обществото и времето.
Героите като в антична драма носят трагична обреченост, още преди да са извършили деянието – при Гео: разобличаването на белия терор пред виенските депутати, а при Шейтанов – образът е изграден от въздаващия справедливост убиващ, изчерпал мотивите си за кауза, ориентирана към морално инженерство. Сатанизираните образи на убийците от Държавна безопасност са садистичен паноптикум на абсолютното зло, което обаче е и учител на левите му опоненти – идеята да се свържат във взаимна (самопроизвеждаща) се зависимост между двете противоположности уж – добри и лоши, които в различните епохи си разменят местата, но са вкопчени една в друга и взаимно се подхранват.
Сценографията на Венелин Шурелов е находка – кладенецът (сякаш входът и изходът на ада) около който са организирани всички действия в диапазона от любов до изтезания и смърт. Музиката на Христо Намлиев е силен момент проследява почти всеки жест и движение на сцената по един подчертано драматичен начин. Костюми – Петя Боюкова.
