Новата книга на д-р Тони Зарев „Литературен детектив“ е заглавие и на постоянната, но непериодична рубрика на „Литературен вестник“ през последните няколко години. Тя е част от по-обширно изследователско творчество. За първи път този автор събира някои от най-ярките си текстове в книга.
Какво означава „литературен детектив“? Не е художествена литература с престъпление и разследване в сюжета, а висока проба есеистика. Граничи с публицистиката, но и с науката за литература. Цяла школа в американското литературознание – новият историзъм – на практика създава именно литературни детективи. На Стивън Грийнблат принадлежи фразата, че литературата е, когато чуваме как ни говорят призраци, а ние им отговаряме. У нас такива текстове-детективи имат не само публицисти като Георги Тахов, Росен Тахов и Петър Величков, но и академични учени като Светлозар Игов, Иван Радев, Михаил Неделчев, Владимир Янев, Пламен Дойнов и Катя Зографова.
Есетата в сборника изследват връзките между живота на творците и творбите им, съдбата на творбите и на книгите. Разкриват или неподозирани връзки между литературни личности, или ни обръщат внимание върху детайли от творби, които никой не е съотнасял по този начин към историческите факти. Теоретично настроените историци ще признаят силата на историите, които разказва, и как те показват заниманията с литературна история като анализиране на климата на обществото по годишните кръгове на пъновете на огромните дървета.
Само няколко примера със заглавия на отделни текстове в ръкописа: „Чавдар Мутафов, Грета Гарбо и Непознатия“, „Ариосто и Българите“, „Дебютът на Александър Божинов във вестник „Смях и сълзи“, „Благотворителният лист „Бежанче“ и „Милостта“ – едно забравено стихотворение на Иван Вазов“, „По следите на един автограф. Последната есен на поета“, „Владимир Василев – между отрицанието и признанието. Следдеветосептемврийски автографи в библиотеката му“.
Тони Зарев има и свои уникални теми. Типично е захващането с по-слабо известни творби на големите автори или с едва ли не странични сюжети, макар и свързани с литературния канон. Но така е само на пръв поглед, от тях неизбежно се стига и до най-класическите творби. Движението на изследователя тук прилича на прокопаване на проход, който тръгва от някакъв плаж, но стига до трезора на държавния резерв.
Убеден съм, че този подход към българската литература я прави по-ярка и жива и че способства ефективно за връщането на вниманието към нея. Става дума за много вкусни текстове върху автори и книги, които са органична част от българската литература и култура, но са позабравени, изпаднали от полезрението на читателите днес.
Йордан Ефтимов
