Покрай атаките в Париж отново нашумя едно проучване на журналистите Джулия Лофе и Емили Каси, публикувано през лятото от „Хъфингтън поуст”.
Двете жени са осъществили нелеката задача да издирят и да се срещнат с майки на ислямисти, заминали да се бият в Сирия и загинали там. Само в един от случаите семейството на боеца е с арабски корени. Останалите младежи са канадец, датчанин и норвежец. Историите на четирите жени са страховити, тъжни и много поучителни за това как възпитаваме децата си, каква опора им предлагаме, за да не я търсят при други хора. Вестник „Българска армия” публикува историите на две от жените не за да популяризира делата на ислямистите, нито с цел да оневини действията на младежите. А, защото, оказва се, никой вече не е застрашен от дългите лапи на ислямизма. Публикуваме историите със съкращения.
Кристиян Бордо –
Калгари, Канада
Откакто най-големият и син – Деймиън, заминава за Сирия, Бордо свиква да прекарва всяка свободна минута в стаята му, за да гледа всевъзможни видеозаписи, пуснати в мрежата от „Ислямска държава”. На екрана се изреждат мъже с кърпи на главите, размахващи оръжия, бойни действия, екзекуции. Бордо обаче не забелязва касапницата. В приземието на къщата си в един от кварталите на средната класа в Калгари тя гледа записите и търси само едно – очите на сина си.
Историята започва обещаващо. Когато Деймиън приема исляма, Бордо първоначално се чувства обнадеждена. Бащата на Деймиън ги напуска, когато момчето е 10-годишно. Момчето се затваря в себе си пред компютъра в къщи. На 17 прави опит за самоубийство, като поглъща антифриз. Малко след като излиза от болницата, Деймиън признава на майка си, че е открил Корана. Бордо приветства решението му, тъй като тийнейджърът става по-социален и дори си намира работа. Но през 2011 г. се забелязва първата промяна. Деймиън започва да се крие, когато му се обаждат приятели. Отказва да вечеря със семейството, ако на масата има вино. Заговаря и за убийствата на честта. На следващата година младежът се изнася да живее със свои приятели мюсюлмани. Започва редовно да тренира. През ноември Деймиън напуска Канада, като казва, че заминава за Египет да учи арабски. Скоро след това става неоткриваем.
През януари следващата година Бордо е посетена от двама агенти от канадското разузнаване. Те и съобщават, че Деймиън е в Сирия и се бие за местния клон на Ал Кайда – Джабат ал Нусра. „Разболях се”, признава канадката. „През следващите дни и седмици можех само да следя джихадистките сайтове и да търся сина си. Много извратено ли е това?”, пита тя.
От февруари Деймиън започва да звъни на майка си на всеки два или три дни. Понякога могат и да се видят. По това време „Ислямска държава” и „Джабат ал Нусра” се разделят и Деймиън се присъединява към ИД. Последният им разговор е през август 2013 г. На 14 януари 2014 в Туитър репортер се свързва с Бордо и и съобщава, че Деймиън е екзекутиран от Свободната сирийска армия в Харитан близо до Алепо.
Само един човек, оказва се, е в състояние да разбере мъката от загубата на Бордо. Тя се свързва с Даниел Кьолер – германец, експерт по дерадикализация. Психологът помага на канадката да осъзнае случилото се. Първият етап е еуфоричен, тъй като вербуваните най-накрая имат чувството, че са намерили смисъл в живота си. Вторият етап е фрустриращ – когато джихадистите осъзнават, че близките им не разбират техните послания. Именно тогава започват семейните конфликти и новопосветеният мюсюлманин обикновено се изнася от дома си. В последния етап вербуваният продава своята собственост и започва усилено да тренира. Заради месеците на фрустрация желанието му да действа, е по-силно от всичко. Той вижда насилието като единствен изход.
В Берлин при Кьолер Бордо се запознава с други майки, чиито синове са загинали като екстремисти. У дома в Канада тя започва активна дейност по огласяване на случая и просвещаване на родителите на млади радикали. Има две групи хора, които могат да отдалечат младите радикали от пътя на ислямистите – бившите радикали и майките. Майката е изключително важна за джихадисткия ислям, казва Кьолер. „Мохамед казва, че раят лежи в краката на майките. Трябва да поискаш разрешение от майка си, за да тръгнеш на джихад, както и да се сбогуваш с нея”. Въоръжена с това знание, неправителствена организация от Австрия вече отваря училища за майки в Европа и в Азия.
Каролина Дам –
Копенхаген, Дания
През февруари Бордо получава имейл от датчанка на име Каролина Дам. Тя иска да знае повече за нейните проекти, тъй като е изгубила сина си Лукас в Сирия.
Като малък Лукас е необщително дете, често влизащо в конфликти. На 10 години е диагностициран със синдром на Аспергер и с дефицит на вниманието. С възрастта проблемите му се задълбочават. Заловен е да кара откраднат скутер, краде и годежния пръстен на майката на свой приятел. Дам очаква той да стане гангстер.
Появява се обаче светлина в тунела. Лукас получава работа като чирак в автосервиз, в който повечето работници са мюсюлмани. Дам разбира, че синът и става мюсюлманин. Датчанката смята първоначално, че се е случило чудо. После започват караниците за храна, музика и т.н. През май 2014 година, когато Лукас навършва 18 години, той изчезва. Обажда се на майка си от турската граница и и казва, че има нужда от почивка. Нататък историята се повтаря като при Бордо. Чуват се по телефона месеци наред. После датски журналист съобщава на Дам, че момчето е пресякло границата със Сирия и се е присъединило към Ахрар ал Шам – групировка, базирана в провинция Идлиб. През септември комуникацията прекъсва. Макар Дам да не знае, тогава лидерите на групировката са убити от бойци на „Ислямска държава”, а Лукас се присъединява към ИД.
В края на декември 2014 г. Дам е посетена от Аднан Авдич – един от приятелите мюсюлмани на Лукас от Копенхаген. Той плаче и не я гледа в очите. Казва и, че Лукас е ранен. „Аз знаех обаче, че е мъртъв”, казва Каролина. Същата нощ тя иска достъп до затворена група във Фейсбук. Веднага получава и вижда, че някой е качил снимка на сина и паднал на земята с автомат „Калашников” до него и знамето на „Ислямска държава”. Докато скролва, надолу автоматично тръгват видеозаписи. „Гледах записи на обезглавявания, изнасилвания, убийства – всякакви гадости, но не намерих информация за моето момче”, спомня си тя. Тя се престрашава и пита дали синът и е мъртъв. Отговаря и човек на име Абу Абдул Малик, който казва, че това е вярно. През следващите седмици тя общува и с други джихадисти. Целта и е прагматична – Дам търси доказателство, че Лукас е мъртъв. „Имам само статус във Фейсбук, нищо друго”, казва тя. За да и отговарят, Дам развива своя стратегия: „Трябва да се правиш на майка, да им напомняш да спят, да се хранят, да ги наричаш сладурче, и даже да ги хокаш, когато се държат грубо”.
Тези жени са само четири от хилядите, изгубили децата си заради „Ислямска държава”. От началото на гражданската война в Сирия преди четири години близо 20 000 чужденци от различни държави пътуват към Сирия и Ирак, за да се бият на страната на различни групировки. Над 3000 от тях идват от Запада. Макар че някои са изпратени с благословията на семействата си, повечето тръгват тайно, а семействата им са оставени на мъката, която е сюрреалистична по своята същност. Едновременно мъка по изгубеното дете, вина от това, което той или тя са извършили, срам от приятелите и съседите и съмнение, след като осъзнаят, че не познават човека, когото са родили. През последната година десетки такива майки от целия свят са се обединили в странен съюз, за да споделят нещастието си. Това, което желаят най-много, е да придадат смисъл на безсмислицата, която се е случила на техните деца, пише в „Хъфингтън пост”.
