Ефрем Каранфилов e сред най-влиятелните хора в българската култура до 1989 г., макар че 9 години след смъртта му през 1998 г., той бързо бе забравен. А мястото му на извисена фигура и в двете системи – академичната и писателската – бе голямо. През 1961 г. е научен сътрудник в Института за литература на БАН, а през 1967 г. вече е професор. Между 1972 и 1974 г. е зам.-директор на Единния център за език и литература към БАН, а между 1982 и 1989 г. – и директор на Института за литература. Успоредно с това работи и в системата на Съюза на българските писатели: директор е на издателство „Български писател“ (1966-1968), зам.-председател е на СБП (1968-1970), секретар е на СБП (1972), главен редактор е на сп. „Пламък“ (1970-1972), главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1973-1980). Благодарение на усилията на Ефрем Каранфилов за първи път след Девети септември са издадени трудовете на Иван Хаджийски и томче на Теодор Траянов. Има изключителен принос и в издаването на мемоари. Той стои в основата на издаването на спомените на Павел Шатев и Михаил Маджаров, дори на цяла библиотечна поредица „Български мемоари“. В края на живота си се посвещава на темата за смъртта в българската литература и издава книгата „Заради живота. Как умират героите на българските писатели“ (1987).
В началото на седмицата в ЦВК бе отбелязана 100-годишнината от рождението на Ефрем Каранфилов. По инициатива на Съюза на ветераните от войните на България се събраха членове на военнопатриотичните организации, писатели и близки на големия писател и литературен критик. Слово за творчеството на несравнимия майстор на есеистиката и публицистиката, изследовател на литературната история и критика, написано от Христо Черняев, беше прочетено от писателя Димитър Христов. 
Коментирайки книгите му „Българи“ том I и II, Черняев подчертава, че Каранфилов не пише история, не очертава биографии, а създава синтезирани художествени творби – всяка от тях е мозайка, където присъстват: историята, но само като атмосфера, биографичността, но не цялостна – само факти и данни, влезли в спойка с основната цел, философският размисъл е налице, но не за да прочетем сухи съждения, а за да избликнат точният и същевременно сочен и мъдър афоризъм или метафора. Дали пише за Левски, или за Вазов, за Гео Милев, за Паисий или за Гоце Делчев, за Раковски или Яне Сандански авторът се докосва до героите си с обич и свято чувство. И успява да извае сложния и величествен монумент на българския народностен характер.
Председателят на Съюза на ветераните от войните на България доц. д-р Иван Сечанов проследи пътя на Ефрем Каранфилов в армията от юнкер до най-високото воинско звание на старши офицер. Писателят е един от инициаторите за възстановяване на Съюза на ветераните от войните на България и на III му конгрес е избран за негов председател. Бяха припомнени неговите дела за израстване и укрепване на организацията.
След това със заповед на д-р Сечанов о. з. полковник Петър Пандурски го награди посмъртно с нагръден знак и юбилеен медал „70 години от победата над фашизма“, който беше връчен на неговия син Ефрем Ефремов. Според него духът на баща му се чувства у дома си в Централния дом на БА. При многото звания, които Ефрем Карамфилов е взел в различни сфери на живота си, неговия син подчерта, че особено е ценял званието си полковник. Синът му благодари на военните писатели и ветераните за това, че не са забравили паметта на баща му и той винаги ги е чувствал близки по дух и призвание – за влиянието на армията върху изграждането на характера на човека.
Полковник Стефан Стефанов представи своята книга, в която е написал очерк за писателя народовед, а д-р Мила Григорова, литературен критик, разказа за съвместната си литературна работа с академик Каранфилов и очерта ролята му като дълбоко проникновена личност на анализатор и български народопсихолог.
Спомени за писателя след него разказа и приятелят му Иван Вълов. Вечерта завърши с изпълненията на състав от Представителния ансамбъл на Въоръжените сили.
