Спектакълът на Айн Ранд „Н
ощта на 16-ти януари“ в Театър „София“ е новост, режисьорът Пламен Марков търси дебати. Пиесата е за пръв път на българска сцена. Изненадва с конструкцията си – съдебен процес, който въвлича в драматургичното действие 12 представители на публиката като съдебни заседатели. След показанията на всеки свидетел заседателите гласуват имат ли му доверие или не, а на финала решават кой е техен идол. Дали „романтичния“ безскрупулен негодник Фокнър (по изобретателност сходен на Остап Бендер) или пък тъста-банкер, събрал неприятните качества на властник, готов да прегази всеки, но угаждащ и безволев пред капризите на дъщеря си. Първият образ е евтина ницшеанска щампа, уж се противопоставя на консервативния пазител на буржоазно-семейните ценности. Ранд, която минава в американското прагматично мислене дори като „философ“ (обективизма), ни пробутва спекулативни образи, между които няма какво да избираш. Идвайки от болшевишка Русия, чрез крайната си апология на егоизма като самоорганизираща (и оптимизираща) обществото ценност – тя воюва с колективистичните представи на света, от който бяга. Но в образа на своя положителен герой изцяло е обслужила щампата на революционера: в името на целта му е позволено да прекрачва морала и етиката на обикновените хора и законите на обществото. Така щял да му донесе иновации – производителност и пазарна неукротимост. Избор между двамата антиподи няма. Защото с изключение на бащинската любов, тъстът е същият негодник и изобретател на финансови шмекерии, какъвто е и „самоубилия“ се Фокнър. Разиграната мелодрама при сблъсъка между жертващата се „романтична“ и всеотдайна секретарка Карън и лигавата, капризна и ревнива съпруга-дъщеря на банкера, е банална в сладникавия диапазон на любовните романи. Криминалната интрига – самоубил ли се е главният герой или само е инсценирал смъртта си, е решаване на криминална кръстословица по логически път, а не диапазон на крайни страсти, които разкриват емблематични типажи характери. Индивидуализацията им е единствено на психологическо, а не на социално и екзистенциално равнище.
Неолибертарианските идеи, примесени с ницшеански патос, са издържани в месиански невротизъм – пиесата е концептуално разочарование. Младата публика и на премиерата, и на следващото представление, гласува с ентусиазъм за тезата на Ранд – правото изключителната личност да погазва етиката и законите, валидни за обикновения човек. Аудиторията очевидно се е разминала с уроците на Достоевки – „Бесове“, „Престъпление и наказание“ – какво се случва, когато дадем права за изключителност на свръхчовека, на убедения фанатик или мошеник. Или прегръщаме култа към революционера (макар и капиталистически у Ранд) или бием теманета на Хитлер.
Няма да коментирам майсторството на актьорите, които имат безспорен принос в очовечаването в схематизма на Ранд. Участват Лилия Маравиля, Лора Мутишева, Ивайло Герасков, Антон Григоров, Пламен Манасиев, Петя Силянова, Дария Симеонова, Симона Халачева, Росен Белов, Силвия Петкова, Юлиян Малинов, Михаил Милчев, Николай Антонов и Николай Върбанов. Сценографията е дело на Мира Каланова, музиката – на композитора Калин Николов.
