Прелиствайки гъсто изписаните страници с описанията на битки и сражения по фронтовете на войните за национално обединение на България, ясно се вижда каква невиждана сила притежава българската войска в атаката и колко мъчително тя понася бездействието на бойното поле и „залежаването“ в окопите. Позиционната война „не е по сърцето“ на българския войник.
Винаги, когато се наложи, командирите веднага дават заповед да започне окопаването, което предизвиква недоволството на войниците. Но това, например, спасява дивизията и осигурява една от най-легендарните победи на генерал Владимир Вазов в Първата световна война – Дойранската.
Липсата на ентусиазъм за копаене на окопи у българския войник принуждава началниците да издават нарочни заповеди, с които да го задължат да го прави. По тази причина на 12 октомври 1916 г. началникът на щаба на действащата армия полковник Иван Луков изпраща заповед до командващите на 1-ва, 2-ра, 3-а и 11-а Българска армия, в която се нарежда да се внуши на командирите на пехотните части, че „най-сигурното средство да се избегне ефектът от огъня на неприятелската артилерия, е солидното окопаване, за което трябва да се полагат най-големи усилия от всички“. Заповедта е предизвикана от това, че нашите пехотни части щом бъдат обстрелвани от неприятелската артилерия веднага искат собствената им артилерия да облекчи положението им, без да държат сметка, дали това ще доведе до някакво тактическо предимство. Те не се интересуват от факта, че в същото време може да се похарчат излишно и без това оскъдните боеприпаси, с които разполага войската.
Българският войник обича атаката, яростния устрем и страшния призив: „Напред, на нож“, както и прекия сблъсък с противника. Не се страхува от ръкопашен бой дори и при съотношение на силите 1:10, както ще видим по-долу. В същото време противникът изпитва ужас от българското „Напред, на нож“. 
Един от многото живи примери за това срещаме в описанието на битката при с. Снегово, Битолско, от командира на 51-ви пехотен полк полковник Иван Жабински, на 28 ноември 1916 г. След 6-часов артилерийски обстрел на позицията на полка от оръдията на противника тя е почти напълно разрушена. Окопите и проходите за съобщения са сринати, телената мрежа е скъсана, а всички наблюдатели загиват. Под развалините на окопите остават и картеч
ниците и минохвъргачките.
Всичко е забулено в дим и огромни облаци от прах. В тази ситуация противникът настъпва срещу полка с 2 бойни дружини и 1 за поддръжка. След разсейването на дима и прахоляка нашите виждат, че притивникът е заел позицията на 1-ва рота. Тази новина стряска защитниците на позицията. И тогава настъпва моментът, както пише полковник Жабински, „да се изпълни отдавнашното желание на нашите войници да се срещнат гърди с гърди със синовете на културна Франция. Гърдите на българския войник излязоха по-твърди от стомаха на Англия и Франция“. „В този момент – подчертава той – всеки войник беше великан, безподобен храбрец, готов за величието на майка България да сложи костите си, но не и да я опозори. Като разярени лъвове войниците от 1-ва рота, в чиите окопи бе успял да влезе противникът, се хвърляха напред. Храбрият командир на 1-ва рота подпоручик Боян Попов, застанал пред ротата си, с очи, вперени в противника, се втурва напред, гдето песента и звънът на ножа извършват това, което се нарича ужас на войната. В това време се издава заповед на командира на 5-а Опълченска рота поручик Дечо Янакиев да подкрепи с ротата си 1-ва рота, която излезе на неравна борба – 1 срещу 10“.
Тогава „старците“ от Опълченската рота, „бащи на моите храбреци“ – разказва Жабински – виждайки опасността, която обгражда и застрашава техните синове, за да им помогнат като стрели се понасят напред и ето те вече са между своите синове – ножовете безшумно се забиват в гърдите на неприятеля и неприятелските редове, като че под коса, все повече и повече се повалят. Тук стар опълченец, хванал за гушата неприятелски войник и го умъртвява, там друг с ножа си забучва двама неприятелски войници… Бойците от 7-и картечен ескадрон, чиито картечници са затрупани с пръст, на бегом се снабдяват с бомби и застанали пред окопите, безгрешно ги хвърлят срещу противника, който е навлязъл в тях“.
След яростната битка гръмовните заповеди на командирите „Готови юнаци, напред на нож“ и мощните атаки, противникът е отхвърлен от бойната лини
я и бяга от полесражението.
След като над фронтовата линия се стъмва, горди от победата, бойците се залавят здраво за лопатите, като едни вадят затрупаните картечници, други чистят пръстта в окопите, трети събират мъртвите тела и трофеите – „пушки и други“, четвърти поправят скъсаната телена мрежа. На другата сутрин всичко е почистено и поправено, и нашите с готовност очакват новата среща с противника.
След погрома, нанесен над неприятеля, полкът остава на позицията си край Битоля. Противникът е 372-ри френски полк, съставен от три пехотни дружини, три картечни роти с 24 картечници, с по 20 автоматични пушки в пехотните роти, 4 тежки минохвъргачки със снаряди от по 28 килограма и с около 14 разнокалибрени батареи. След атаките си срещу полка на Жабински неприятелят оставя на бойното поле около триста загинали и много ранени. Българите прибират от позицията като трофеи 95 пушки „Лебел“, 3 картечници и 12 автоматични пушки, ножици за рязане на тел, 1 телефонен апарат и множество разхвърляни по позицията оръжия, муниции и войнишко снаряжение. В сражението полкът губи „53-ма от долните чинове“, има и 213 ранени, 1 безследно изчезнал и 46 контузени. От сутринта до вечерта, в деня на сражението, времето е ясно и слънчево, но не топло. Нощта настъпва тъмна, облачна и студена.
