Цвета Георгиева
– Годината отбеляза сериозен поврат в международните отношения – в тях като ключов играч навлезе „недържавният човек“. Става дума за нова субектност, когато наред с държавите на международното поле рязко нараства влиянието и ролята на недържавни структури. Това до голяма степен е естествена тенденция в един глобализиращ се свят, където самите национални държави преживяват дълбока криза. Тече процес на трансформиране на международните отношения в глобални. И това е не само терминологична, а съдържателна разлика, доколкото се появяват нови субекти.
Сегашната международна институционална и правна рамка се гради върху националните държави. Но транснационалните корпорации отдавна вече са значим международен фактор (често доста по-влиятелен от редица държави), глобалните неправителствени организации („Грийнпийс“, „Лекари без граница“, а и неформални структури като „Анонимните“) имат съществена роля при определяне на политики и подходи за решаване на конкретни световни проблеми. През последните години, благодарение на информационната революция и на базата на мрежови механизми и хоризонтална комуникация се консолидира нов важен глобален играч – световното обществено мнение (показателен за неговото значение е първият избор на Обама, когато Европа масово „гласува“ за нова американска политика в света след „ерата Буш“).
И накрая на глобалната сцена като нов субект излиза глобалният човек – извън националната юрисдикция. Европа обаче го получи в доста шокиращ вид. От една страна това е „Ислямска държава“, която е всъщност недържавно формирование, но се превърна в първостепенен фактор за развитието на процесите в света – всички държави са във война с нея. От друга страна, бежанският натиск и миграционната вълна също извадиха всички тези хора извън националната им идентичност. Това е ключовата промяна, която 2015 г. бележи в развитието на света. Всичко това е процес, който не стана изведнъж, но сега се получи натрупването, което го постави в центъра на световното развитие.
– Готов ли е Западният свят за това предизвикателство?
– Никой не е готов. Процесите са толкова компресирани във времето, че ние само констатираме фактите и ги обясняваме постфактум. Човечеството няма визия за своето утре, ние не водим процесите, а ги следваме. То и не би могло да бъде много по-различно, защото сега се разчупват утвърдени от години национални и международни баланси. Тези баланси – политически, икономически, социални, позволяваха постъпателно развитие в рамките на националните държави и поддържаха международната стабилност.
С разчупването на защитната черупка на националните граници неравенството беше извадено на глобално ниво и националните баланси потънаха в морето на световните дисбаланси. И това е основното противоречие на времето, през което живеем. А ние продължаваме да се опитваме да управляваме, менажираме и регулираме новите процеси със стария набор от инструменти. И очевидно ще се сблъскваме с глобални трусове и колизии ,докато светът (евентуално) намери новото си равновесно положение.
Дори войната днес все повече се води не за територии, а за ресурси и за съзнанието на хората. И „Ислямска държава“ е най-убедителното доказателство, защото за нея територията е ресурс, а не цел. Борбата е за съзнанието на хората и огромният разлом е между евроатлантическия свят с всичките му достижения и цивилизационни визии и неговото радикално отрицание, което сега се олицетворява от „Ислямска държава“.
– Това не задава ли и по-лесно решение как да се изсушат финансовите корени на това образувание?
– Не, защото това, с което ислямистите са силни, е идеологията. Бойците на „Ислямска държава“ 
не са обикновени криминални престъпници, а индоктринирани убийци и самоубийци. И ИДИЛ не е просто банда, а идеологическа организация, която се опитва да превърне религията в идеология, прехвърляйки процесите от междудържавно ниво вътре в обществата. Възползвайки се от дезориентацията на европейските общества в резултат от загубата на икономическа, социална и физическа сигурност, осигурявана досега от националната държава. Виждаме как са фрагментирани европейските общества, как се разцепват. Сега загубената сигурност се търси на по-ниско, под-държавно ниво, на базата на общия етнос или религия. И може да се окаже, че победата над „Ислямска държава“ на бойното поле на територията на Ирак и Сирия е по-лесна, отколкото в Европа.
– Какви въпроси поставя със съществуването си „Ислямска държава“ пред НАТО и ЕС?
– Тя е предизвикателство не толкова към ЕС и НАТО, а към евроатлантическата цивилизация. Към този свят, който досега доминираше световните процеси. И който даваше достатъчно поводи да не бъдем харесвани. За съжаление, през последните две десетилетия един от водещите международни принципи – този на националния суверенитет, падна жертва на новите процеси. За това спомогна и приемането на един, на пръв поглед, изключително хуманен принцип от ООН през 2005 г. – отговорността за защита. Той вменява отговорност на международната общност да се намесва и защитава гражданите на дадена държава при заплаха от терор, геноцид и т.н. Под тази „шапка“ обаче бяха осъществени ред интервенции без санкцията на ООН. И както неотдавна каза бившият шеф на военното разузнаване на САЩ Майк Флин, „ние действахме като глупаци и направихме стратегическа грешка с интервенцията в Ирак, като вместо да се запитаме защо се появи международният тероризъм, ние тръгнахме да търсим неговото местоположение“.
От друга страна, ако гражданската война в Сирия няма военно решение (защото има ли победители в нея, то това означава, че ще има и победени, а това неминуемо води до нови конфликти и реванши), то в борбата с ИДИЛ политическото решение е невъзможно. Победата тук може да бъде постигната само от широка международна коалиция с участието на САЩ, НАТО, Русия и други ключови международни фактори, с активното включване на основните регионални играчи (Турция, Иран, Саудитска Арабия) и най-важното – с подкрепата на широката международна ислямска общност. Защото противното би означавало да влезем в логиката на ИДИЛ за една конфронтация между религиите.
ИДИЛ не може да бъде победена в Ирак и Сирия само с въздушни удари, но намесата на сухопътни сили от страни извън региона ще вкара конфликта в логиката на ИДИЛ, на войната между християнството и исляма, и ще позволи рекрутирането на хиляди нови джихадисти. Войната трябва да се води съвместно от местните противоборстващи на терен военни формирования и сили с помощта на международната коалиция.
– А готови ли са военните за войната на бъдещето?
– Заплахите за сигурността също се променят. Неслучайно отдавна вече говорим за асиметрични заплахи, т.е. основните рискове не идват толкова на ниво държава. НАТО е абсолютен доминант и няма проблем за гарантиране сигурността на страните-членки. Но когато основният враг не е държава, а отделни хора, при това, както е случаят с ИДИЛ, когато става дума за терористични структури, въоръжени с радикална идеология, досегашните подходи за защита са неработещи. И това прехвърля проблема от държавно на обществено ниво. При това – в собственото ни общество. И тук очевидно наред с ликвидирането на терористичните структури става дума за друг тип противодействие – срещу идеологията на радикалния ислям.
– Как тази ситуация ще се отрази на сигурността в региона на Балканите?
– Балканите са част от всички тези процеси. Но рисковете в тази част на Европа са доста по-сериозни. Основният риск за Балканите идва от недостатъчната готовност на Европа да ги разглежда като своя интегрална част в тяхната цялост, а нерядко гледа на тях като на буфер, на периферия, която да й осигури спокойствие. Това, от което регионът страда, аз наричам СПЕН – Синдром на повишената европейска недостатъчност. Ако на Балканите се гледа като на терен за геополитика в задния двор на Европа, ще страда самата Европа.
От друга страна, ние често не си даваме сметка, че говорим за Европа като за Брюксел, а ЕС са 28 столици. И когато казваме, че Европа не е готова да вземе решение по бежанската криза, че бърка в решенията си (а такива коментари идват почти от всяка една от тези столици), всеки на практика иска европейското решение да подкрепи собствения му подход, а не да отговори на общия интерес. Ако има нещо, което ни обединява, то е да се прехвърли проблемът на съседа преди нас по веригата (строейки огради и затваряйки границата) или на този след нас (организирайки безпрепятствения транзит през собствената територия). Затова не можем да говорим за Европа абстрактно, защото това сме всички ние …
– Може ли Европа да очаква бежански рекет от Турция въпреки договорките, които ЕС постигна?
– Турция е ключова за НАТО от гледна точка за сигурността на конфликтите в Близкия Изток и ключова за ЕС от гледна точка на бежанския поток. Европа направи своя избор по отношение на Анкара: стабилност пред демокрация – с гласната и негласната подкрепа на Ердоган. Затова както при посещението на Меркел преди парламентарните избори, така и с отлагането на доклада на ЕК за напредъка на Турция след вота, бяха спестени традиционните критики към Ердоган за авторитаризъм и репресии срещу политически опонент. В затвора са журналисти, обвинени в държавна измяна, които направиха разследвания за финансирането на „Ислямска държава“, за обучението и въоръжаването на нейните бойци през или на турска територия. Това, което правим спрямо Турция, е откупуване в името на собствената си стабилност. Даваме над 3 млрд.евро, за да държи тя бежанците на нейна територия. Но този бежански лост Анкара може във всеки един момент да инструментализира политически.
Турция играе по ръба на бръснача и използва ключовото си положение. Свали руския самолет за нарушаване на въздушното пространство, но изпрати танкове и войски в Ирак при протест на иракско правителство.Турция се опитва да получи негласен картбланш от Запада за неограничено преследване на своите интереси в региона. Като за нея основният риск идва не от „Ислямска държава“, а от кюрдски сепаратизъм. Тя се бои най-вече от това, че кюрдските искания за собствена държава могат да получат много по-добра международна чуваемост и подкрепа въз основа на ключовата роля на кюрдските въоръжени формиравония, тъй като те в момента са „ботушът на терен“ срещу ислямистите.
Със свалянето на руския самолет Турция постави в изключително неуютна ситуация и Европа, която беше тръгнала, по силата на своите интереси, да търси съюз с Русия срещу „Ислямска държава“.
Разбира се, Анкара отчита, че „Ислямска държава“ представлява опасност и за нея. По-интересното е, че Турция се бори срещу радикалния ислям чрез умерена ислямизация. Цялото управление на Ердоган през последните 10 г. е плъзгане на страната към ислямизация, към подриване на наследството на Ататюрк и на устоите на светската държава. Това донякъде е бариера срещу навлизането на по-радикални идеи. И е показателно, че на последния вот Ердоган иззе голяма част от гласовете на ислямистките националисти в страната, които се преляха към партията на управляващите.
– Върна ли се наистина Русия на международната сцена?
– Русия действително се завърна като важен фактор на международното поле. Путин успя да възвърне държавността и чувството на самоуважение на една унизена свръхсила. Но Русия действа контрапродуктивно 
Същевременно с конфронтацията по повод Украйна, с разгръщането на „новата Студена война“, двата бивши полюса (Вашингтон и Москва) реагираха като свързана ос, по един и същи начин – консолидираха национален ресурс чрез посочване на външния враг. Пред по-голямата опасност от радикалния ислям обаче те са от едната страна на барикадата. И са принудени да търсят взаимодействие и сътрудничество.
В Сирия Русия, по силата на геополитическите си интереси, показва, че е може би единствената страна в този конфликт, която, първо, разглежда „Ислямска държава“ като основен противник и второ, се е заела с нея сериозно. Всички останали с действията си предизвикват доста въпросителни за заиграване с едни или други от противоборстващите сили на терен. Всичко това утвърди Русия като ключов играч в разрешаване на сирийския конфликт колкото по силата на собствената си решимост, толкова и на нашата нерешителност.
– А каква е равносметката за Китай през годината?
– Ако говорим за евентуален победител в новата Студена война, това е Китай. Независимо от забавените темпове, Китай върви уверено към позицията на световен икономически лидер, присъства все по-активно в сферата на международните финанси, постави в определена зависимост САЩ чрез концентриране на долари и американски дълг. Освен това, Китай разполага с огромен човешки потенциал. И най-важното винаги за политиката на Пекин е било, че като че ли държавата разполага с неограничен ресурс от време. Китай разглежда времето като свой важен ресурс и действа на основата на дългосрочно и успешно стратегическо планиране. Например, Китай направи в Африка всичко, което Европа не успя. Той присъства там повече от няколко десетилетия, развива и строи Африка и постепенно я печели за себе си. Този процес е дългосрочен и това са нови геополитически реалности. Европа е най-големият донор, но това не води до реално развитие на африканските страни и до нарастване на европейското влияние там. А Китай прави видими неща и това се чувства на място.
Но многополюсният свят не се свежда само до появата на нови глобални лидери. Върви процес и на второ ниво, на регионалното лидерство:Турция, Саудитска Арабия, Иран, Египет, Виетнам, Корея. И светът става много по-сложен. И самата тенденция към многополюсност на света е отрицание на възможността за лидерство на една държава. Неслучайно още в първия си мандат американският президент Обама даде ясно да се разбере, че американското лидерство не може да бъде вечна категория.
– В необявено положение на война ли е де факто Европа?
– Тенденцията, която отчетливо се очертава, е завръщането на войната в Европа – след замръзналия мир и сигурност на двуполюсната конфронтация. И тук става дума не толкова за конфликтите в бивша Югославия от края на миналия век и въоръжените сблъсъци в Украйна от миналата и тази година. А за промяната в нашето мислене, за превръщането на войната отново в морално допустим инструмент за решаване на междудържавни спорове (дори евентуалното използване на ядрено оръжие влезе в политическите заявления и анализи), за агресията и войната, която водим сами със себе си вътре в европейските общества. И очевидно най-голямото предизвикателство пред човечеството в глобалния свят ще бъде намирането на трудния отговор на простия въпрос: „как ще живеем заедно?“.
