За книгата на писателя, есеист, преводач, издател и българист от Германия Томас Фрам „Двете половини на ореха“(издателство „Рива“, представена в книжарница „Хеликон“) писателката Кристин Димитрова каза, че когато я прочетеш, получаваш повече от това, което си очаквал. „Оказваме се като зрители на филм със страхотни картини от България, но ни е трябвал поглед отвън, за да ги разтълкува както трябва – гледки, жестове, миризми, детайли.“ Погледът си отвън Томас определя така: като протестант гледам на нещата вертикално – отгоре има авторитет, а отдолу хората се подчиняват, има категоричен императив.
У нас, според него, нещата са хоризонтални, определя ги като православни, които преминават през групи от хора, които се подпомагат, през приятели, които протягат ръка в нужда, през роднини и никакво доверие на институциите. У нас се действа по целесъобразност и се стига до противопоставянето на морал и човещина. Есетата на Томас разбишкват и собствената ни уседналост, казва поетесата Мирела Иванова. Но ни дават както отговори, които не ни харесват, и такива, които ни погалват.
Всичко това е разказано от ъгъла на философията, антропологията и религията. Кои са двете половини на ореха – и протестанство, и православие, и Германия, и България, обединени в общ орех…
За българските работи авторът е разказал със светло чувство за хумор, с любов към България, езика и културата ни и с дълбоко приятелство. С разбиране и усещане за детайл. Замисляш се дали все още ни гледа с „външен“ поглед, или не е минал откъм нашата страна…
След 20 г. познанство Мирела озаглави думите си за автора „Двете половини на Томас Фрам“… Той е и българският проводник, посредник и застъпник за литературата ни на немския медиен и литературен пазар, почетен консул на българския дух. България е като пръстените на едно дърво, казва Томас, не може да се отдели от мен. Днес издателството му е изцяло посветено да издава българска литература. Издал е антология на българската литература, предстои и втора.
– Томас, на шега ли Мирела каза за Вас, че сте дошъл у нас да си спасите душата?
– Eдин българин не усеща всички травми, които човек може да получи в едно подредено общество като германското. Някои черти от характера си успях да развия едва тук, в България. Които в моята среда в Германия приемаха за странни – емоционалността ми, чувството за хумор.
– Какво най-много цените у нас?
– Понеже от малък съм човек на словото, със сигурност – българския език. Приемам образа на България едновременно с езика й. Искрено заявявам, че българският език, макар и от „малките“ езици, разширява представите ми за света.
– Казвате, че в живота ни всичко е в превода. Случващото се в Европа и в Германия днес заради грешки в превода ли е?
– Неслучайно заглавието на книгата ми е „Двете половини на ореха“. Когато орехът е още млечен, зелен, е нещо нежно, но с твърда черупка. Тези, които само рационално, научно искат да разберат нещата, чупят черупката, изследват и го убиват. Литературата и интуитивният човек правят друго – вслушват се в себе си и задават въпросите си към другия народ, например, за неговата рецепта за живот. Но това вече не разделя, а съединява. В момента в Европа се чупят орехите, защото човекът е същество, което се страхува от загуби. Живеем в условия на миграция, не само на бежанците. Много популисти се възползват от тези страхове и разделят, за да владеят. Така се раждат сега образите на врага. Трябва да мобилизираме интуицията си, за да се „чуваме“ един друг, още повече, ако не се познаваме.
– Но някой явно иска да промени „по свой образ и подобие“ европейските държави.
– Човекът, бежанец или не, си е агресивно същество. Някои хора отиват на стадионите не заради мача, а за да си премерят силите с „другите“. Не бива автоматично да отъждествяваме бежанците с агресията. Не пожелавам на никого да се срещне с „почерпен“ англичанин или с пиян германец в Кьолн след мач…
– Има ли рецепта за общ живот с различните от нас?
– Нямам, но смятам, че французите с техния огромен национализъм, се отнасят с надменност към населението, идващо от предишните им колонии. Попадат в проблема, който сами са посадили. А на хората трябва да им се предлага нещо, с което да се занимават, да им даваш смисъл на живота – да се чувстват значими с това, което правят. Живеем във века на комуникациите, хората имат претенции да искат наготово това, което виждат от рекламите, че в САЩ и Европа е постигнато, но то е с десетилетия и столетия работа. Освен войните и бедността, конфликтът идва и от сбърканата представа за реалния живот в напредналите общества за хората от Третия свят.
– Скрива ли чувството Ви за хумор тревогата от реалностите днес?
– Отвращавам се, когато медиите имат самочувствието, че разкриват големите интриги на живота, това са примитивни неща. По-трудно е да откриваш интересните и добрите неща. За това обаче трябва креативност на погледа. И тук помага хуморът, защото той е като мост и свързва различията. И ни става по-светло.
Росица Цонева