Предстои световно турне на Театър „Азарян“ с „Аз, Сизиф”
Красив, оригинален и шокиращ спектакъл на режисьорката Веселка Кунчева е „Аз, Сизиф“. Постановката тръгва на световно турне през април. Избрана е измежду кандидатите за 8 фестивала в 6 страни: Лерида, Испания; Сан Себастиан, Испания; Магдебург, Германия и др., където Театър „Азарян“ и Пъпетс Лаб ще представят „Аз, Сизиф“.
„Още в античността философите съзират абсурдността на човешкото поведение. По какъвто и път да тръгне, в каквото и да се опитва да се превърне, каквито и бягства да прави, Човек вечно се завръща към себе си. В спектакъла изследваме пътя на непрекъснатото завръщане. Човешкият живот е повторение на едно и също действие. Спираловидно, еднакво, предвидимо. Безкраен акт, който ни заставя да мислим не над смисъла, а над безсмислието на човешкия живот.“, казва режисьорката и драматург на проекта – Веселка Кунчева. И все пак човек така е устроен, че винаги изобретява свой, необходим смисъл, дори когато опира до сентенцията на Албер Камю („Митът за Сизиф“) „Всяка съдба може да се превъзмогне с презрение.“ Но ще добавим още нещо от есето: „Дали Земята се върти около Слънцето, или Слънцето около Земята, е съвършено безразлично…, дребен въпрос. …Виждам много хора да умират, защото смятат, че не си струва животът да бъде живян. Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на идеи и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт). Ето защо считам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос.“ Как спектакълът решава със сценографияята и куклите на Мариета Голомехова този въпрос. И най-важното – с артистичната изява на Стоян Дойчев, който в някои моменти се доближава до жанра фрийк шоу (паноптикум от хора с физически недъзи, уродливости), примесва абсурди, парадокси, метафорика и физически театър. Композицията, следва темпо, че ни въвлича като съучастници в основното – струва ли си да живеем. Музиката е дело на Христо Намлиев, хореограф Мария Димитрова, а осветлението – на Веселин Христов. Текстът в спектакъла се изпълнява от Леонид Йовчев. Спектакълът е на 9 март от 19 ч.
Любовта е търсене на неразпознатото лице -„Игра на дама“ на Хасковския театър
Преди седмица и нещо хасковският драматичен театър демонстрира върху столична сцена на Младежкия една изключителна постановка на Лилия Абаджиева. „Игра на дама“ завърши с проливен дъжд върху сцената и с горещи аплодисменти на препълнения салон. Днешен многополюсен Хамлет прави Калин Врачански (Сьорен), неустоима (и съблазнителна) в жаждата си да постигне любовна споделеност Снежана Макавеева (Жюстин), меланхолията на Мила Люцканова (Фелице) и смесването на крайностите у Васил Витанов (Тристан) е обединено в полюсно нажежени емоции – симфонична структура, каквито са по силите само на комплексни актьори – Те трябва да владеят театъра на движението, на жеста, на психологическата проникновеност, но без да остават в подробното психологизуване като терапия. Това е театър-хирургия, дисекция, изследване на действителността, проникване. Не жонглиране с доброто и злото, което приковава края с дидактично послание.
Историята е любовният акт между четирима герои, в които халюцинациите на копнежа са раздвоени като змийски език. Развоят безмилостно внушава невъзможността да бъде осъществен максимализмът – да бъде удържано постигнатото щастие. Режисьорските находки са много – да събереш в разказ и да построиш от фрагментите и мотивите на много автори няколко смислови етажа и те да работят като единен организъм, е естетически подвиг. Обич, ревност, кошмари, лудост подобно Киркегор героите преследват целта докрай, готови да платят с душата си, но усилията им се разбиват. Провиждаш другия в състоялата се или несъстоялата се любов, но усетът, че е невъзможно да постигнеш пълноценно сливане с него, се разбива пред невъзможността да се откажеш. Любовта изменчиво се превръща в нещо друго и ти си в твоята вътрешна драма не намираш смисъл на съществуването си.
В образите можете да разпознаете щрихи от Платонов на Чехов, Кафка – в неговите „Писма“ и крайности, образите на Дон Жуан и Казанова от „Дневник на прелъстителя“ и въпросите, които си задава за естетическата валидност на брака Киркегор: дали чрез любовен акт може да бъде съживен един мъртъв живот. Актьорът изследва животи-архитипи (характеристики от митологични образи, които присъстват във всеки човек), смесвайки фантазмите на четирима в любовния акт. Реалността и конфликтът, че желаеш и други красиви хора обуславя невъзможността да бъдеш верен, без да изпадаш в каталепсия, като си предан само на един човек. Идеалът регистрира сътресенията на сърцето ти – виждаш едно лице и не можеш да го забравиш.
Пиесата развива идеята за пътя към философската утопия – хармонията да се осъществи в андрогенен образ, където се сливат мъжкото и женското начало. Или – както твърди Бердяев, общуването стига да граница – кожа до кожа, тела до тела, но не в душевно и телесно сливане. В това е изразен и овладения, но изключително накален драматизъм на пиесата.
Силвия Чолева – от небето до земята
Преди седмица и нещо хасковският драматичен театър демонстрира върху столична сцена на Младежкия една изключителна постановка на Лилия Абаджиева. „Игра на дама“ завърши с проливен дъжд върху сцената и с горещи аплодисменти на препълнения салон. Днешен многополюсен Хамлет прави Калин Врачански (Сьорен), неустоима (и съблазнителна) в жаждата си да постигне любовна споделеност Снежана Макавеева (Жюстин), меланхолията на Мила Люцканова (Фелице) и смесването на крайностите у Васил Витанов (Тристан) е обединено в полюсно нажежени емоции – симфонична структура, каквито са по силите само на комплексни актьори – Те трябва да владеят театъра на движението, на жеста, на психологическата проникновеност, но без да остават в подробното психологизуване като терапия. Това е театър-хирургия, дисекция, изследване на действителността, проникване. Не жонглиране с доброто и злото, което приковава края с дидактично послание.
Историята е любовният акт между четирима герои, в които халюцинациите на копнежа са раздвоени като змийски език. Развоят безмилостно внушава невъзможността да бъде осъществен максимализмът – да бъде удържано постигнатото щастие. Режисьорските находки са много – да събереш в разказ и да построиш от фрагментите и мотивите на много автори няколко смислови етажа и те да работят като единен организъм, е естетически подвиг. Обич, ревност, кошмари, лудост подобно Киркегор героите преследват целта докрай, готови да платят с душата си, но усилията им се разбиват. Провиждаш другия в състоялата се или несъстоялата се любов, но усетът, че е невъзможно да постигнеш пълноценно сливане с него, се разбива пред невъзможността да се откажеш. Любовта изменчиво се превръща в нещо друго и ти си в твоята вътрешна драма не намираш смисъл на съществуването си.
В образите можете да разпознаете щрихи от Платонов на Чехов, Кафка – в неговите „Писма“ и крайности, образите на Дон Жуан и Казанова от „Дневник на прелъстителя“ и въпросите, които си задава за естетическата валидност на брака Киркегор: дали чрез любовен акт може да бъде съживен един мъртъв живот. Актьорът изследва животи-архитипи (характеристики от митологични образи, които присъстват във всеки човек), смесвайки фантазмите на четирима в любовния акт. Реалността и конфликтът, че желаеш и други красиви хора обуславя невъзможността да бъдеш верен, без да изпадаш в каталепсия, като си предан само на един човек. Идеалът регистрира сътресенията на сърцето ти – виждаш едно лице и не можеш да го забравиш.
Пиесата развива идеята за пътя към философската утопия – хармонията да се осъществи в андрогенен образ, където се сливат мъжкото и женското начало. Или – както твърди Бердяев, общуването стига да граница – кожа до кожа, тела до тела, но не в душевно и телесно сливане. В това е изразен и овладения, но изключително накален драматизъм на пиесата.
