Поляците направили игрален филм „Кербала“, в който пресъздали най-голямата победа на воините си след Втората световна война. И нас ни зачели във филма, но акцентът падал върху героизма на „войска полска“. Сътворили си хората филм, себе си показват.
Въпросът е защо ние не сме го направили? Навремето, когато в Ирак бяха първите наши контингенти, ходиха и някакви писатели с тях. По почина на Павел Вежинов, Радой Ралин, Валери Петров и други творци през Втората световна война. Тези сега само ходиха. С нулев резултат. Вярно, киното е скъпо нещо. У нас то все още се финансира преимуществено от държавата. Тоест от нашите данъци. И тук идва моментът да се запитаме – за какво плащаме?
По обяснима първоначална инерция веднага след промените тръгнаха филми, в които „главни герои“ бяха Държавна сигурност, репресиите, лагерите. „Сезонът на канарчетата“ отпуши вълната. И докато той имаше своето място във времето, последвалите го сякаш повтаряха познатата вече теза въпреки художествените си качества като сюжет, режисура, актьори. Така се завъртяха „Изпепеляване“, „Стъпки в пясъка“, „Зад кадър“. После връхлетя битовизмът – „Шивачки“, „Време за жени“, „Love.net“, „Емигранти“. Нашенски истории от дребното ни съвремие. В последния се появиха и наченките на „мутрите“. Вече пробвани в „ченгеджийския“ „Огледалото на дявола“. А пък „След края на света“ беше събрал в себе си всичко – и репресии, и лагери, и мутри. Явно това с мутрите и мафиотите се оказа много „вкусно“. Особено когато се прави с държавни пари. Така достигнахме днешния Еверест на родното филмово изкуство – сагата „Под прикритие“. В която ни се показват неща, които никога не са ставали у нас в такива мащаби. Особено пък в последното десетилетие.
Огромна и мощна мафия, тъмни могъщи герои, крупни далавери, невероятен трафик на дрога, в който нашенските босове винаги са в центъра. Е, за да е „криминале“, има и „добри“ – ченгета под прикритие и без прикритие.
А за да е „мощна“ картината – взривове, престрелки, гонки с коли, обръщане на автомобили, пожари, кръв. Все неща, които българинът от Торонто Тед Кочев е създал, но още през 1982-ра, а не през 2011-2015 г. Аргументът за хиперболата, естествено, е художествена измислица. За създателите явно важи аксиомата, базирана на „Съветските болни – най-здравите болни в света“ – „Нашата мафия – най-могъщата под небето“. И тук пак се питаме – ние, данъкоплатците, защо даваме пари за неща, които ни представят пред света в черна светлина? Защо е този откровен национален мазохизъм? Преди началото на шестия (!) сезон телевизията – създателка си направи двучасова реклама, от която се разбра, че това „велико произведение“ е продадено в 140 държави. Да се дивят там каква мафиотска страна сме. Един от главните герои пък се похвали, че „осъществяват крупен експорт на престъпност“, като стават основен партньор на италианската мафия в наркотрафика. Това е вече крайно мазохистично. В национален смисъл. Да показваш на света колко си велик в…престъпността. Или да се хвалиш в „По света и у нас“, че обирът в подземен гараж бил направен точно, както било показано в не знам кой сезон на „Под прикритие“. Защо ли никоя друга страна от бившия източен блок не си прави такъв мазохистичен художествен разрез? Само руснаците умират да показват своя подземен свят и да правят сериали като „Бандитският Петербург“, на който твърде много прилича родният „Под прикритие”.
А ние се дивим защо поляците могат. Анджей Вайда създаде „Катин“. Ние нямаме филм нито за „народния съд“, нито за горяните. Наши национални трагедии. Провалихме се с голямата тема за спасяването на евреите. Сериалът „Недадените“ беше блед, а игралният „Пътят към Коста дел Маресме“ не го надвиши. Така останахме пак нейде в неизвестното. Защото, както беше казал някой, Оскар Шиндлер е откупил 1100 евреи, българите са спасили 50 000, но нямат Спилбърг! Имаме „стъклени домове“, „забранени любови“, „фамилии“, „часови разлики“, сега пък нещо за „откраднат живот“ ни показват. Но тях си ги правят частници, ако искаме – гледаме. Дори проблясъци като „Съдилището“ минаха незабелязано. „Шляхтата“ завладява света с „Кербала“. А ние? И нашето знаме там беше опръскано с българска кръв. Но е по-лесно да съчиняваш мафиотски истории и да харчиш безумни държавни пари. Като резултат – както пише още преди години Мишо Вешим – „Такова л..но само Джаро може да из…ре“. Цитира човекът реклама по държавната телевизия за бъдещото й велико произведение. Кербала, ли?