Офицерите са сред елита на нацията, а армията е мощта на една държава, казва курсантът от Шумен Емил Александров
Колкото и банално да звучи, армията и нейните училища си остават мястото, което продължава да възпитава и изгражда мъжките характери. По света, както и у нас. Хората си мислят, че армията, за разлика от цивилния живот, ограничава. Но всъщност, тя предлага перспективи за развитие, каквито в извънармейския живот един млад човек би получил много по-късно.
Това вече ни го казва точно един млад човек, решил да се посвети на военната професия. Казва се Емил Александров, от София, и втора година е курсант в Националния военен университет „Васил Левски“ във факултета „Артилерия, противовъздушна отбрана и комуникационно-информационни системи“ в Шумен.
С него разговаряме по време на краткия му отпуск в литературен клуб „Перото“ на НДК. И неслучайно. Младият мъж „от години“ пише поезия. И също неслучайно, тя е предимно на военно-патриотична тематика. Както обикновено, всичко идва от семейството. В случая, влиянието е не от родителите, а от дядовците. Родителите му, за съжаление-покойници, не са военни хора. Но Емил рано решава да свърже живота си с армията. През поколение се е предал духът на патриота, прадядото по бащина линия, участвал и награждаван в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Както и от дядо му, танкиста майор Йордан Цекин, участвал като гвардеец-доброволец в боевете на Трети украински фронт през Втората световна война. Раняван, след войната той се записва във Висше военно училище във Велико Търново. Служил в танковия полк в Дупница. Ето защо са обясними военно-патриотичните теми в стиховете на Емил. Както и историческата литература и тази с историята на войните, към които буквално се пристрастява още като ученик.
Пишейки за армията и военния живот „отвътре“, Емил търси, и макар и малката следа на романтика в тази иначе сурова професия. Не иска да употребява високи думи, но смята, че
армията и държавата са взаимно свързани
и нито едно не може да съществува без другото. Курсантът смята, че армията е мощта на една държава. И офицерите са били, са и ще бъдат сред елита на нацията. Една от целите на Емиловото поетично споделяне е хората да осъзнават истинската стойност на военната служба, на самата армия. Иска да покаже в стиховете си образа на армията, каквато той я вижда отвътре. Днес една част от обществото смята, че „армията я няма“. Той не приема такива приказки на едро. И не разбира коментарите на хора, които не са видели от първа ръка за какво става въпрос и са некомпетентни.
Навиците и качествата на характера, според младия човек, които се изграждат в армията, са необходими за съзряването на всеки мъж. И въпреки многото жени военнослужещи в армията, военната професия си остава мъжка професия, смята той.
Отсега Емил вижда подредено напред в годините бъдещето си. Когато завърши, придобива офицерско звание – лейтенант и инженер по телекомуникации. Военната му специализация е радио-технически войски, а гражданската му специалност – в сферата на комуникационната техника и технологии. Искам да продължа да служа, казва той. Харесва ми и преподаването, и материалната част на образованието, както и дейността на този род войски.
А специалността е съвсем модерна и съвременна, защото
радио-техническите войски са „ушите“ на армията
Те извършват постоянен надзор над въздушното пространство на страната чрез радиолокационни станции, които следят за вражески обекти.
Най-важното в обучението, както и в армията, са редът и дисциплината и желанието ти да усвоиш материала, казва курсантът. Въпреки разбираемите трудности с материалната база, преподавателският екип във факултета успява да поднесе, според него, най-съвременното и модерно знание в онази част на военната наука и практика, за която се подготвят курсантите. „За да може, когато отидем в частите, да го прилагаме на практика. Курсантите на университета излизат много добре подготвени“ допълва Емил.
Що се отнася до професионалните му мечти, те са свързани с развитието на въоръжените ни сили. Той иска да има свой, личен принос за това развитие.
Вижда бъдещето си като офицер
и не допуска ни най-малка възможност да се реализира извън армията с гражданската си професия на инженер.
На въпроса ни дали има конкуренция в университета, Емил отговаря: „При нас се учи яко, не можеш да минеш между капките. Младите хора са нахъсани и имат стимул да учат и да се развиват.“, отговаря курсантът. А университетът предлага богата библиотека, известна с огромния си обем. Извън залягането над английския, Емил има и други лични планове – да учи усилено арабски език.
Интересуваме се кое е вай-важно за мотивацията на един военен, според курсанта от Шумен. Той отговаря – да има достатъчно сигурност в тази армия, да има хъс. Нашата армия предлага тази сигурност, смята Емил. Убеден е, че тя отваря уникални пътища за развитие, много по-големи от тези в цивилния живот. Според него, цивилният живот ограничава повече, напук на общоприетото мнение.
Пътищата пред професионалното развитие за един офицер са много. А армията предлага и сигурността, която частните фирми не дават.
Емил има и ясна лична мечта – да изгради красив дом и здраво и силно семейство. Като компенсация за обичта, нежността, сигурността и уюта на дома и семейството, които не е получил заради рано отишлата си от живота му майка. Иска децата му да имат топлината на едно здраво семейство. А и какво е един военен без сигурен тил…
Питаме го дали има значение, че приятелката му Кристина Василева е също курсант по комуникационни и информационни системи в университета в Търново. На него обаче това му харесва – в бъдеще семейството да е от двама офицери.
Стиховете са предоставени от Емил Александров в редакцията на вестника
Отдавна забравил бях моята майка,
усмихната, мила, прекрасна, добра.
Отдавна не бях се аз сещал за татко,
за домът и за детството, ех времена.Те си тръгнаха бързо и без да попитат,
какво ме очаква след тяхната смърт.
С житейската тежест аз всеки ден свиквах,
на суровия сложен и празен, ням път.Сам, като стомна в мазе,остаряла,
сираче се взираше горе към Бог.
С изпъната бедна ръчичка пред храма,
с молитви за помощ в живота, жесток.Събирах и малкото свое раздавах
на силните,нека те бъдат добре.
За мене единствено Бог ми остави,
едничко добро и неспирно сърце.Не знаех защо ми е, друго си нямах,
но чувствах, усещам щом биеше в мен.
Ах, лека по лека и него раздадох,
сякаш завързан бях, сякаш бях в плен.
