На 9 май тази година, когато Владимир Путин и други руски лидери ще се включат в празненствата за Деня на победата, темата със сигурност няма да бъде подмината – ще се изговорят куп неща за пренаписването на историята и войната срещу паметниците. Тези слова са известни отдавна – чували сме ги неведнъж от най-високо място. „Трябва да бъдат пресечени всякакви опити за клевети и фалшификации на миналото. В това число и опитите да бъде принизена ролята на нашата страна в разгрома на нацизма!“, каза Владимир Путин преди броени дни. Той заяви нещо подобно и миналата година. По-миналата – също. Упоменаването на „опитите за принизяване ролята на нашата страна“ е станало задължително за официалната руска реторика.
Впрочем, през последните години често чувахме и аргументите на хората, които одобряват събарянето на паметниците на Червената армия в Източна Европа. За страните от бившия съветски блок освобождението през 1945 година се превърна в десетилетен „ограничен суверенитет“, а бронзовите, гранитни и бетонни червеноармейци напомнят на българите, поляците и останалите източноевропейци не толкова за радостта от освобождението от нацизма, колкото за следвоенните години на политически терор и комунистическа диктатура. Когато в Прага боядисаха паметника на съветския танк в розово, протестът беше не толкова срещу съветските танкове през 1945, колкото срещу танковете от 1968 година. А когато през 2007 година естонците демонтираха „Бронзовият войник“ в Талин, те се разделиха символично със съветската окупация, а не с паметта за войната. За Полша пък да не говорим – пределно ясно е, че страната, поделена през 1939 година между Хитлер и Сталин и преживяла ужаса от Катин, има право на собствено отношение към тази война. Отношение, което се различава от написаното в съветските учебници по история.
Участниците в споровете около съветските паметници винаги се позовават на миналото. Защитниците – на героичното, противниците – на трагичното минало. Но нека да погледнем на тези спорове за историята през призмата на настоящето. В края на 80-те години, когато народите от Източна Европа сваляха своите комунистически режими, никой не говореше за разрушаване на съветските военни паметници. Те просто не влизаха в списъка на най-неотложните проблеми, с които се сблъскваха тогава хората от източноевропейските страни. Проблемът възникна едва сега, в наше време, когато официална Русия реши да превърне победата от 1945 в основен стълб на своята политическа и пропагандна координатна система.
Актуализирайки темата за Втората световна война и представяйки се за наследник на всичко хубаво, което донесе на света победата над нацизма, руската държава разбуди и онези демони, за които преди изобщо не мислеше. По съветско време черно-оранжевата Георгиевска лента, или както я наричаха в СССР – гвардейската лента, се появяваше само по пощенските картички за 9 май и по празничните мундири на ветераните от войната. В Путинова Русия обаче Георгиевската лента се превърна едва ли не в най-актуалния политически символ.
И изведнъж източноевропейските паметници на съветски войници, които през следвоенните десетилетия се бяха слели с пейзажа, се събудиха за нов живот, а към тях се прибави и цялата официална руска ценностна система, излизаща далеч извън пределите на войната с нацистка Германия. Путин и неговите съратници толкова много говориха за 1945 година, че превърнаха тези паметници в свои собствени. И ако поляците вече не искат да ги виждат по своите улици и площади, крайно време е да се замислим какво стои в дъното – може би обстоятелството, че Москва реагира всеки път болезнено и агресивно, когато се поставя под въпрос непоклатимата съветска версия за тази война. „Ние сме наследници на Победата!“, казва Кремъл. На което Източна Европа отговаря: „Значи Победата това сте вие? Добре, тогава ще се отнасяме към вашите паметници така, както се отнасяме и към вас“.
