Не от вчера, не от години, а от десетилетия военноинвалидите и военнопострадалите, хората, дали всичко за България, дори здравето си, са на социалното дъно. Доходите им са мизерни, а различните трудно извоювани облекчения и елементарни придобивки често се оказват под въпрос.
Дори за най-малките подобрения на материалното си състояние тези хора са принудени да водят спорове и словесни битки с институциите, да доказват очевидни неща и да чакат с години решения на прости въпроси.
Сблъсъкът им с ведомственото безхаберие е като битката на Дон Кихот с вятърните мелници. А отношенията им с чиновническите структури е всъщност тест за интелигентност за самите институции.
Това е проверка за степента на човечност (или на обезчовечаване?) в цялата ни държава. В която за едни винаги има всичко, а за други – никога няма нищо…
До голяма степен проблемът е и в това, че решенията зависят от няколко министерства. А не е ли най-добре всичко да се концентрира само в МО, което успява винаги да съдейства на военноинвалидите и военнопострадалите? Изход има. Всичко е въпрос на държавническа интелигентност. Тестът, за която продължава.
