Информационен център на Министерство на oтбраната

Преди да разгърнеш литературния сборник „Одрин – Чаталджа“, на първата корица ще прочетеш, че книгата се издава от Дамския благотворителен комитет за подпомагане сираците на загиналите във войните през 1912 – 1913 г. Сборникът е под редакцията на Иван Вазов, Кирил Христов и Александър Балабанов. Обемът му е 250 страници, но тъй като хартията е дебела, изглежда солидно. А вътре са отпечатани десетки произведения на наши писатели и поети, посветени на Балканските войни 1912 – 1913 г. Произведенията са кратки, явно, за да може да се отпечатат повече творби. 
Вътре срещаме, освен на Вазов, имената на Пенчо Славейков, Йордан Йовков, Кирил Христов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Стоян Михайловски, Трифон Кунев, Христо Борина, Стилиян Чилингиров, Ана Карима и Дамян Калфов. Срещу някои имена има отпечатано малко кръстче, което означава, че авторът е загинал на фронта. Така е със Стамен Панчев. Вероятно в този сборник той за първи  публикува прочутото си и до днес стихотворение „Сине мой!“. Кръстче има и срещу името на майор Илия Ушев, който пише до любимата жена Лена и й разказва за положението на Чаталджанския фронт. В сборника има и разкази и спомени, подписани само с инициалите на авторите си.ASKER-3 


„Подир големите катастрофи, които сполетяват народите, нерядко настават за тия народи дни на малодушие, дни на ярости и на самоизтребление, на изгубване всяко чувство на самоуважение и на справедливост към себе си. Ние ги преживяваме днес“.
Вазов пише това на 20 май 1914 г.
Така започва сборникът, с кратък разказ на Иван Вазов, озаглавен „Когато Одрин беше наш“, чието подзаглавие ни осведомява, че това са „пресни спомени за едно незабравимо поклонение“. 
В него разказвачът призовава читателя да се вслуша в стихийния вихър на възврелите страсти, в „избуха“ на омразите и на всичките долни инстинкти на човешката природа. Всички дишат в една тифозна атмосфера, която отравя живота и задушава 
в дълбините на душата ASKER-2
всяко добро и светло чувство. Хората се хранят със злъч, а въздухът на българското небе е напоено със „смъртните миазми“ на низостта и безумието. 
Според Вазов, в тогавашния момент са отречени всички добродетели и достойнства. Светлото е охулено, а в прекрасното се открива само грозота. „Забравихме, пише Вазов, че сме синове на оня народ, който лани по това време беше обсипван от цял свят с похвали за непознати в историята доблести, когото удивеното човечество славеше и сочеше за пример на себе си“. 
Той не иска да задълбава в тези тежки за него усещания като българин. Иска пак да се върне в друга „ясна област“, в спомените за ония „дивни  дни, когато България беше хубава и благородна, и всички се чувствахме порасли до небето заедно с нея…“.
Като казва „лани“ (миналата година) Вазов има предвид посещението си в Одрин девет дни след неговото превземане от Втора българска армия начело с генерал Никола Иванов и от командващия Източния сектор в Балканската война 
генерал 
Георги Вазов  
VAZOV
Генерал Вазов приема поражението на Шукри паша, защитника на Одрин, който предава ятагана си на него. Този момент е документиран на една снимка, която се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. 
И така, на 22 май 1913 г., народният поет пътува със специалния влак, отпуснат на народните представители, за да посетят Одрин – току-що завоюваната „първа столица на турската империя“. Подчертава, че това пътуване е радостно и пълно с високи вълнения за душата. 
През нощта той се сепва при едно спиране на влака и поглежда през прозоцера. Вижда, че отвън на табелата пише „Любимец“  и казва на събудените негови спътници, че вече минават границата с Турция. Един от тях му отговаря, че това още не е границата, а границата е чак при Чаталджа. След време влакът пак спира и в дрезгавата светлина на изток се мержелеят някакви високи ридове, а по тях се чернеят пояси от окопи. На най-високия рид се вее знаме.
Вижте „Капитан Андреевия връх“ – казва един войник, който зъзне от сутрешния студ в прокъсания си шинел. Оказва се, че войската вече е обезсмъртила името на 
храбрия 
капитан Андреев 

който командва атаката по превземането на тая никому неизвестна дотогава височина. И така си припомняме, че Капитан Андреево е кръстено на герой от Балканската война. Сигурно това е първото публично писмено свидетелство за подвига на капитана, написано от народния поет. Сборникът е излязъл през 1915 г. 
Влакът продължава своя ход и на дневна светлина спира пред Одрин. В далечината се вижда джамията „Султан Селим“, с купола и четирите си високи минарета, а на едно от тях се вее българското знаме. Мостът над Марица е взривен от турците и пътниците от влака минават по понтонен мост, построен от българската войска, по който се точат обози, коне и войници. 
Минават и по мост над Тунджа и виждат на един остров гъмжило от турски военнопленници, които седят „край пушливи огньове, или лежат, или се щурат насам нататък“. Те изглеждат примирени с участта си, нещастни  и победени, и очакващи само хляб, за да не са гладни поне. А хлябът идва от българите, защото е донесен за българската войска. Шукри паша, в отчаяните си, в края на победоносната атака на българската армия заповядва да се запалят всички складове с хранителни продукти, без да помисли, че така обрича на глад и собствените си войници. А в Одрин българите пленяват 60 000 турски войници.  
В Одрин е пълно с войски, викове, трясък на колела по калдаръмените улици, 
тълпи от пленници, офицери на коне, шум 
По всички къщи и дюкяни се веят трицветните български знамена. 
„Никакви следи от разорение“, подчертава Вазов. 
Не се вижда и никакво изражение на уплаха от страна на жителите на града. На това място народният поет се пита какво ли би било, ако това беше град, превзет от турците с пристъп, с атака. 
Пред конака на кметството, пише авторът, сме посрещнати радушно от губернатора на Одрин генерал Георги Вазов, който е ръководил щурма на 13 март. И допълва: „Поздравления, здрависване, ликуване“.
Отиват в щаб-квартирата на командващия Втора армия генерал Никола Иванов да поздравят и него. „Генералът свети от възторг“, пише Вазов. След това искат да видят прочутата джамия „Султан Селим“, защото това е 
единствената културна забележителност 
на града. Иначе всички останали сгради са, общо взето, вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, отблъскващ – турски град, коментира поетът.
Губернаторът на Одрин дава обед на гостите. Трапезата е събрала представители на тържествуваща България от всички краища. На трапезата има и турски депутати, големци от Одрин. „И тука великодушната природа на българина“, коментира Вазов. Вечерта, като се разхождат из града, виждат, че той е добил обикновения си делничен вид. Турците вече са свикнали да виждат великодушните си завоеватели. Навсякъде български знамена придават празничен вид на Одрин. В него живеят турци, българи, гърци, арменци, евреи. Има и много европейски кореспонденти по улиците. 
Групата на Вазов посещава и конака на одринския валия. Конакът е огромна сграда, с големи стаи, но вехти. В една от тях валията посреща гостите си. Поетът го описва като кротък добродушен човек, доволен от 
доброто отношение на българите 
Оплаква се обаче от гърците, които в деня на превземането на Одрин от българите ограбвали турски къщи. Там е и Окръжният затвор, в който са лежали много български поборници, включително и писателят Константин Величков след Априлското въстание. 
Посещават силно укрепената позиция Айваз баба, чието превземане със страшен щурм от българите решава падането на Одринското крепост. Там българската сила постига своя триумф. По склона на едно от тепетата са погребани много български юнаци. Млад одрински свещеник държи вдъхновена реч за техния героизъм. „Никога българин, чини ми се, сълзи не е проливал за по-велики покойници, на по-свято място…“, завършва разказа си народният поет. 

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top