В Народния, 4-и етаж
Радва ме, че такива спектакли се появяват на българската сцена. За разлика от българската класика, която ни занимава с болките на непреобразения селянин в градска обстановка, „Манхатън, Второ авеню“ на Нийл Саймън удря точно в сърцето невралгиите на градския човек. Няма защо да се лъжем – тийнейджърската и младата публика до и малко над 30-те, израсла в големия град, трудно ще смели елинпелиновски, йовковски, хайтовски и радичковски проблематики, ако не мине през екзотичното и етнографско-патриотичното. Но забързаната, невротична действителност с отчуждено-анонимното съществуване на космополитния гражданин (днес го виждаме във всяко превозно средство забоден в смартфона), отлично пасва в динамиката, всекидневния стрес, самосъхранителните рефлекси, (отразени и в емблематичния образ на психоаналитика) – те ситуират насред ежедневието на универсалния световен мегаполис. Няма да се спирам на майсторлъка на двамата актьори – Георги Кадурин и Емануела Шкодрева.
Не знам как може да се изиграе по-добре този мелодраматичен, но и с крайни диапазони патос – от пелина на резигнацията до Мюнхаузеновото самоизтегляне над закономерната криза във възръстта. Героят Мел излиза от професионална употреба в обществото на 54 години и социалните им роли с жена му Една (дотогава традиционна американска домакиня), се сменят. И това в жилище, чиито стени са прозрачни за звуците и гледките на целия мравуняк наоколо – човешки и технологичен. Под ударите на всекидневните малки житейски катастрофи, скандали, сблъсъци със съседи, службаши или случайни обитатели индивидуалнато съществуване придобива почти нереално, парадоксално самоосъществяване, единствено върху върха на копието от взаимна любов, обич, преданост. Може би не сме убедени, поучени от реалността, но Нийл Саймън вярва в силата на това чувство и с изумителен майсторлък ни води към преобразяването: да повярваме и ние. Клишета за „американската мечта“ са заменени с ирония, черен хумор, истерика, честност и безцеремонно изследване туморите на действителността, каквато познаваме само от върховата американска драматургия. Неслучайно зад името на този автор стоят 3 награди „Тони“, 3 номинации за „Оскар“, повече от 40 бродуейски пиеси и много филмови сценарии. През 2006-а получава наградата за американски хумор „Марк Твен“, присъждана от центъра „Кенеди“.
Сценичният вариант и постановката са дело на Бойко Илиев, сценография и костюми – Нина Пашова, плакат и фотограф – Таня Дечева.
