„Сякаш да знаеш сюжета на Чеховия „Вуйчо Ваньо“ , не помага. Уж си разбрал как е направена и как да я очакваш, а пиесата всеки път изненадва с нещо въпреки познатите съставки – развоя, характерите, сблъсъка. Отстоянието, пространството между типажите съдържа флуид, който се разраства отвъд физиономията на всеки персонаж, като гъба поема времето, хоризонтите на епохата, болезненото безпокойство. Сякаш няма време, а изначален пътеуказател за вътрешната мобилност, в която живеем. В театър „Възраждане“ сцената е загатната постройка, щрих на къща-имение, разсякло купчини публика от двете му страни. Сценичното пространство кръстосва и причинява дефракция на погледите: да опипат нюансите, мимиките, утаените изхабявания на човешкото.
Неживеният живот е износен от монотонност, безсмислена всеотдайност. Но сякаш изглежда приемлив за героите, докато сред него не попада детонатор – изящната Елена Андреева (Витория Николова), жена на стария егоист проф. Серебряков (в гротескния образ на Роберт Янакиев). Красива, отегчена, Елена е маска на вярна съпруга, под която се гърчат и блясват на моменти чувства. Почти е готова да последва д-р Астров (Георги Златарев), но той е анестезиран от всекидневната безсмислена дивота и бедност. Обезоръжен и унижен рицар, съблякъл романтичната си ризница. Младата актриса свети отвътре, владее центъра на сценичното пространство, а около нея се върти докторът и още един влюбен – вуйчо Ваньо (Свежен Младенов), пропуснал да й предложи брак преди години. Бенгалският огън изпълзява върху двамата мъже, за да ги остави вътрешно почернели, ронливи и сродни на Сизиф. Младенов играе ироничен скептик, но чувствата му в кулминационния момент преобръщат личността му в сблъсъка с комерсиалното, и чеховския отворен финал поглъща всичко лично, за да превърне времето в епоха.
Досадно комичен, дисонансов глас е инфантилният оптимист Ефим на Боян Младенов, не иска да вижда конфликтите, изключва реалността сякаш с копче, за да спаси собственото си усещане за красив и хармоничен живот, опакован във взаимно съгласие. Майсторски изградени са образите на Марина (Гергана Кофарджиева), нещастно влюбената до измъченост Соня (Жана Рашева) – крехка, но устойчива, Телегин (Йордан Ръсин). Колко прахосано време – лично и онова в тялото на обществото, чиято кръв неусетно се пролива във всекидневието, премазано от липсата на значими цели. Сякаш четеш своето днешно собствено време. Режисьор е Григор Антонов, визията е дело на Борис Далчев и Михаела Добрева, а музиката – на Христо Намли.
