Винаги когато стане дума за героизъм, се появяват едни кисели физиономии, които със стипчиви гласове започват да обясняват колко това не може да бъде, че такива хора няма. Че такива като Ботев или като Списаревски толкова не са знаели какво правят, че съвсем несъзнателно са станали герои. И то са станали герои, защото са загинали. А ако бяха останали живи, след героическите си постъпки какво щеше да им се случи.
Ами можем да си представим как Ботев щяха да го тикнат в Черната джамия за непослушание на новите властници, а пък Списаревски можеше да го съди и Народният съд.
И пак същите тия със стипчивите физиономии и вкиснатите от морална тъпотия гласове щяха да злорадстват, че така им се пада на такива, като се правят на герои. Защото стипчивите държат да са сити при всяка власт, а героизъм не се яде и не се пие.
За героите пък е добре известно, че те винаги предизвикват завист в изпортените души на тия дребни изчадия, независимо дали са живи, или не са. Така е, защото и героизмът се среща при хората, а не расте по дърветата. Героизъм е дори само това да останеш верен на себе си. Колко хора могат да го кажат, дори да не са им вкиснати и стипчиви физиономиите.