Не се допускат рими в заглавия, но в случая е наложително, за да бъдем ясни. Става дума за днешната българска журналистика, която напредна толкова в морето от глупости и скудоумия, че на пръв поглед връщането е невъзможно. Не казвам, че в нея няма островчета, върху които цъфтят странните цветя на дарбата и умението да се поднася истината художествено. Вярно е, че в добрата журналистика трябва да има и известна доза белетристика, а защо не и поезия. Тия работи обаче в болшинството от случаите не вървят. Дали е телевизор или вестник, важното е събеседникът да бъде подложен на разпит, за да се изложи. Да му се разкаже играта, за да разбере цената на славата. Само че така се излага и журналистът, но той не го съзнава. Особено когато събеседникът не е от познатия калъп или темата изисква повече компетентност. Тогава излагацията е пълна.
Затова хората са измислили публичната дипломация, каквато трябва да бъде днешната журналистика. Защото всичко е много сложно. Има обаче хора, които са убедени, че с дърводелския метър могат да мерят електрически капацитет или с малкия си аршин – големи величини, които при това са в друга координатна система.