Деветият изстрел на Ламбовски – „Аутисо“

Бойко Ламбовски е роден 1960 г. в София. Негови стихове са превеждани на над 20 езика. Лауреат е на различни награди за поезия и публицистика у нас и в чужбина. Председател е на българския ПЕН-център от 2013 г. 
Книги стихове: „Вестоносец“ (1986), „Ален декаданс“ (1991), „Едварда“ (1992), „Критика на поезията“(1995), „Господ е началник на караула“(1999), „Тежка картечница преди сън“ (2004), „Бране на думи“ (2004) и „5 цикъла с пояснения“ (2010). Има статии, есета, фейлетони в „Глупак в подлеза на света“ (2007), „Разкази“ (2012) и „Нощната лампа Васка“ – детски приказки (2014).

В „Перото“ НДК на многозначителна дата – 9 септември ще изгърми дългоочакваната премиера на Бойко Ламбовски с 9-та стихосбирка „Аутисо“. Знаково и неслучайно.
Книгата съдържа стихотворения и поеми, повечето писани наскоро, а някои липсват и в печата. „Писах част от тях като весели, а друга част – като бездънно – невесели. Но вече ми е трудно да разпределя кои какви са. Яснотата не нараства с напредването на живота. Това обяснява заглавието…“ твърди поетът.
Но ако се отнесем по-сериозноq както проф. Светлозар Игов, ще открием нишката на яснота в неговите думи:
 – Слушал съм как Бойко рецитира своите „Гарвани“ пред чуждестранна аудитория – и без да разбират значението на думите, слушателите получаваха смислови внушения чрез звучността и интонацията на гласа. Тези стихове обаче променят старата „естрадност“ и „устност“ на поезията, която обикновено беше надпоставена спрямо аудиторията. У Ботев това е надпоставеността на „героя“ над народа стадо, у Вазов – е надпоставеността на народния пастир…, у Пенчо Славейков е надпоставеността на културния водач срещу „тълпата“, дори Яворов е надпоставен – с мъченика страдалец… Естрадната декламационност у Бойко не е поучително над-поставена, а е равнопоставена на аудиторията...
Умението да намери баланс между различни възможни позиции и крайности е художествено зряло у Бойко Ламбовски и е момент от мъчителния път на българската литература да се изплъзне от опеката на външни норми, да бъде автономна духовна институция на нацията, алтернатива на обществото…
Тя е …поетическа равносметка с присъствието на един от най-значимите днешни поети в българската литература, но е и хоризонт, чертаещ нови възможности за лирическото.“