Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Необходим ни е съюз по интереси в Европа

[post-views]

Трябва да убедим партньорите си, че пазенето на границата ни е в техен стратегически интерес

BORIS POPIVANOV
Борис Попиванов, политолог


MIGRANTIЕвропа навлезе в турболенция, в каквато от Втората световна война не е живяла. Брекзит послужи само като катализатор на процеси, започнали по-рано, несъздадени от него, а само ускорени. Един от тях е растящото противоречие между Източна и Западна Европа, за което в блажените времена на 90-те и в хода на европейската ни интеграция позабравихме. Идеята за общия европейски дом след краха на Източния блок и на Съветския съюз създаваше усещането, че Източна Европа се прибира към западния свят, на който винаги е принадлежала. Това беше илюзия, която след световната икономическа криза от 2008-а оценихме като нереална. И не само заради 45-те г. съветска доминация, но и заради това, че централно- и източноевропейските общества още преди войната са били много консервативни, с висока степен на национализъм, изградени като нации на базата на националното отхвърляне на империите – на Австро-Унгарската, на Германската, на Руската. Т.е. всяка идея за поставянето им в един общ имперски или федерален контекст им е исторически чужда. А точно такава идея, за щастие, в крайна сметка е европейската. 
Но за тях това не е 
„за щастие“…

Поради това един процес, започнал отдавна, в последните години се разрази с пълна сила. Голямата част от тези страни бяха приети в ЕС през 2004-а. И като всеки новоприет, през първите години бяха внимателни и предпазливи. Но след време се почувстваха по-уверени и започнаха да си казват: защо само Германия и Франция да са ЕС – ние също сме ЕС. И защо Западът да решава, като Изтокът също може да има думата. Т.е. защо половината население на Европа да решава и заради другата половина.В десетилетието след това си разширяване ЕС преживя и още преживява най-тежката криза от самото си създаване – на идентичност, икономическа, социална. Оттук-нататък елитите в страните от Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) можаха да се убедят, че хората начело на ЕС и на западноевропейските държави не са изключителните политици от ранга на Дьо Гол, например, с визия и кауза, каквито са очаквали да бъдат и пред които нямаш какво да кажеш. Поради което те набраха самочувствието да предлагат свои решения. Националистическите тенденции в Западна Европа подпомогнаха тези 
линии на разделение
И създадоха впечатлението, че не е Централна Европа, която дисиденства. А че има тенденция в ЕС против елитите и статуквото, която е истинската, автентичната и народната, но на която изразител е всъщност Източна Европа. Унгарският премиер Виктор Орбан от „ужасното дете на ЕС“ се превърна в изразител на доминиращата тенденция на национализъм и на съпротива срещу брюкселското статукво. И от дисидент се превърна в мейнстрийм, във фигура, харесвана в среди в целия ЕС. Това даде допълнително основание Централна и Източна Европа да поиска думата и брекзит се оказа благоприятен повод. Освен това, ЕС винаги е имал и 
друга силна ос 
на разделение

– на Север-Юг: от една страна, бедните и обраснали в дългове южноевропейски държави срещу по-богатите северни, които искат икономическа дисциплина и финансов ред. Покрай брекзит и бежанската криза това разделение беше забравено, но го видяхме отново в началото на август, когато гръцкият премиер Ципрас предложи да се създаде южна ос на ЕС и изготвяне на реформи, които да премахнат политиката на остеритет. В нея се включват страните Португалия, Испания, Малта, Италия, Гърция и Кипър. Т.е. отново се появи социално-икономическото измерение: бедни срещу богати. Очаквам инициативата не толкова да има видим ефект, колкото да се превърне в симптом, че проблемът като този с Гърция не е забравен. Защото поведението на Германия по повод гръцката криза беше диктаторско, демонстрация на възможност „да се смаже“ една държава. Но дори и никой в момента да не е готов да застане зад Атина, мнозина смятат, че тя е била права в защитата си. И това засилва 
изолацията 
на  Германия

Тя е нехаресвана по нациналистически причини от по-голямата част от Източна Европа и по икономически – от Южна. И да не забравяме дълбокия исторически конфликт в основата на двете световни войни, свързан с взаимната ненавист между британския и германския политически елит за контрола над Европа. Това са различни визии за бъдещето й. И поведението на Лондон, който има своите съюзници, също допринася за стягането на обръча около Берлин.
Получава се един парадокс на политическото безсрамие – искаме Германия да продължава да работи и да издържа цяла Европа, пък не искаме тя да ни командва. Същевременно тя в резултат на Втората световна война не е политическата сила, която да може да трансформира икономическата си мощ в политическа. Говорим постоянно за френско-германска ос, но Франция не е единна с Германия по много въпроси от времето на президента Саркози насам. Въпреки общите идеи за обща европейска армия или за сили за сигурност и разузнавателни институции. Размина се дневният им ред в момента, когато Германия обяви за единствена своя кауза Европа и нищо друго освен Европа. Докато  Париж внезапно засили амбициите си да подхранва илюзиите за Франция като световна сила както в Африка, така и в Близкия Изток – от Мали до Сирия. 
В същото време Европа не се е разминала с последиците от кризата през 2008-а, защото няма стабилни икономически структури и пазари. Кредитни агенции и международни институции до такава степен сляха политическото и икономическото измерение, че конюнктурни политически трусове преобръщат икономическата картина. Финансовите играчи спечелиха пари, но загубиха позиции в света. И резултатът е 
упадък на икономическата 
сила на Европа

В тази ситуация географското място на България при дефицит на силна държава е опасно. А разделението на елита и съответно на обществото ни е в интерес на всички външни фактори. България загуби позиции и заради неумела, декларативна и непоследователна външна политика през прехода. Дори заради наличието на няколко външни политики.  И това намалява тежестта ни навън заради старата ни страст да сме добре с всички, което трябва да се насърчава, но невинаги е възможно. Имаме и лошата традиция на некоректната употреба на външната политика за получаване на вътрешни дивиденти.
Всичко това е в контекста на обективно зададената и много тежка мигрантска ситуация. Но в нея България продължава да бъде „на топа на устата“ в един процес на 
взаимно изнудване между ЕС и Турция
От едната страна е заплахата за изолиране на Турция, а от другата – тази с миграционния пистолет, по-силно изразена от първата: визи или катастрофа. Но да не забравяме коза на Брюксел – многобройното население от граждани с турски произход в ЕС като възможен лост на ЕС към Анкара. Те също могат да бъдат принудени да се върнат в Турция. Към нас, обаче, има подозрения, че през България не са прекратени нелегалните маршрути за придвижване на мигранти и бежанци. А фактът, че не сме част от Шенген, отдалечава и решението къде да се постави „бариерата“ на външната граница на ЕС – дали да е на Свиленград, или на Будапеща. И това ще реши дали България ще бъде подкрепена за спиране на евентуални мигрантски потоци, или ще бъде обречена да е буферна зона. Този въпрос Брюксел още не е решил и това би било голямо предателство към нас. Но в това предстоящо решение не става дума само за добрата воля на ЕС, а за капацитета му да застава срещу такива заплахи. Въпросът и за бъдещето на Шенген не е решен още и дали ако се разпадне, няма да се превърне в стена и българите пак да чакаме за визи пред нея… Не е ясно и бъдещето на Дъблинското споразумение, което е още в сила и сума мигранти могат да бъдат върнати в България. 
България трябва да си осигури вариант „Б” и да се откаже от декларативната дипломация. Както и да убеждава европейските си партньори, че нашето пазене е в техен стратегически интерес. Че и те ще спечелят, ако България бъде защитена. 


 

Най-ново

Виж още

Избрани