Преди 80 години комунистическата партия готви Капан за съюзници

През юли и август 1935 г. в Москва заседава Седмият конгрес на Коминтерна, пред който Георги Димитров изнася обширен доклад, в който поставя като непосредствена задача на комунистическите партии сплотяването в общ народен фронт не само на работническите организации, но и на всички умерено буржоазно-демократични формации, които са заинтересовани в борбата против фашизма. 

Това пише в спомените си от онези времена преди 80 години Димо Казасов, непосредствен участник в по-голяма част от бурните исторически събития у нас. Конгресът на Коминтерна е само две години след идването на Хитлер на власт в Германия по законен начин – чрез избори. Друг анализатор на онези времена, руският бивш разузнавач Виктор Суворов, емигрирал във Великобритания, посочва Сталин като „бащица“ не само на „целия световен пролетариат“, но и на самия Адолф Хитлер, когото след „бирения пуч“ от 1923 г. в Мюнхен никой не признава за реален политик. Човекът, сочен като чудовището на 20-и век, излиза от затвора и се впуска не в революционни  действия, а в предизборна агитация, за която трябват 
пари, пари и пак пари

Както посочва Суворов, през 1932 г. партията на Хитлер е потънала в кредити и една загуба на изборите ще отведе нейния лидер в затвора заради неплатени дългове. И тогава се случва чудото. На редовните избори Хитлеи е пръв, но с недостатъчно проценти, за да поеме властта. След него са социалдемократите, а след тях – комунистите на Ернст Телман. Едно обединение и управленска коалиция на Телман и социалдемократите биха създали демократично правителство в Германия, а Хитлеровата партия, според Суворов, просто би се разпаднала – кой ще членува в преследвана за огромни дългове организация. Но от Кремъл забраняват на Телман съюза със социалдемократите – вечните врагове на болшевиките. Така историята поема по своя нов зловещ път. 
През 1936 г., както свидетелства Казасов, Шестият пленум на ЦК поставя 
пред комунистическата партия
съвсем нови задачи. За да има широк демократичен елемент, се „заповядва“ на БРП да възстанови Търновската конституция и да организира избори за Народно събрание. Това е времето след преврата от 19 май 1934 г., когато Кимон Георгиев започва да управлява с наредби-закони, парламентът и партиите са разтурени. Как комунистическата партия, която също е забранена, ще я свърши тази работа вероятно е било разяснено в конспиративни партийни указания. ЦК заповядва и да се прекрати съществуването на организациите, извършили 19-томайския преврат. Това значи БРП да ликвидира „Звено“ и най-вече – Военния съюз. И това как ще стане – също не се казва. Но най-важна е т. 5 от резолюцията: „В своята масова работа партийните организации трябва да излизат от положението, че комунистите трябва да работят навсякъде, гдето има маси – в предприятията, в кварталите и селата, в разните стопански, културни, просветни, женски, младежки и др. организации. Там те трябва да издигат и популяризират искания, съответни на състава и на характера на организациите. Комунистите трябва да убеждават тези маси в необходимостта те и техните организации да участват в Народния фронт за възвръщане на политическите свободи, против войнствената, авантюристическа политика на българския фашизъм и да работят за спечелването на трудещите се маси от тези организации за делото на комунизма. Както се вижда, т.нар. 
Народен фронт

трябва просто да „превъзпита“ всички, независимо дали са в женски или въздържателни дружества, в „делото на комунизма”. Не само защото комунистическата партия е все още в сектантските си одежди и никой не й вярва. Казасов си спомня: „При тъй очертаната си нова ориентация, БКП направи предложение на БЗНС, на Социалдемократическата, Демократическата и Радикалната партии за общо действие“. Какви са щели да бъдат тези „общи действия“, опитните демократични политици добре са виждали, особено при постановкат, че всички трябва да работя „за делото на комунизма“, както гласи точка 5 от резолюцията на ЦК на комунистическата партия. Още повече – тези постановки са изработени в Москва, от Коминтерна. Така още преди осем десетилетия комунистите подготвят първия капан за съюзници, чрез които да успеят да се примъкнат до властта. Отдавна са отминали времената отпреди 15-тина години, които в Москва наричат „революционна ситуация“ и „Другарят Троцки“ се напъва да пали перманентни 
революционни пожари
навсякъде по света. 30-те години на миналия век са период на икономическа стабилизация на България, на излизане от международната изолация, чийто краен резултат е Солунската спогодба от 1938 г., която отменя военните клаузи на Ньойския договор. Особено объркване сред комунистите настъпва през 1939 г., когато Молотов и Рибентроп запечатват с подписите си „братската дружба между другарите Сталин и Хитлер“. Това че тези двама диктатори започват почти едновременно Втората световна война, нападайки Полша от запад и изток, не впечатлява родните комунисти. Те са доволни от друго. Според спомените на Стамо Керезов, един от нелегалните печатари на „Работническо дело“ по онова време, през 1940 г., когато Хитлер и Сталин са се прегърнали явно, той и загиналият по-късно негов другар Славейко Новански, посетили изложба на съветската книга в София, ходили тайно до Пловдив на международния панаир, та да видят съветската палата, дори посрещали възторжено в София футболистите от московския „Спартак“. Завъртели се и съветски филми по кината, та после песента „Три танкиста“ от лентата „Трактористи” станала едва ли не марш на бъдещите партизани. Но до партизаните е далече. През 1936 г. решенията на Коминтерна и резолюциите на ЦК на БРП си останали кухи напъни. А „курсът към въоръжена борба“ е поет едва след 22 юни 1941 г. По-успешен бил следващият капан за съюзници – от 1942 г., когато пак 
по повеля 
на Георги Димитров

се създава Отечественият фронт. Една организация, маскирала завладяването на властта от комунистите чрез военен преврат на 9 септември 1944 г. и закрепена на щиковете на окупационната Червена армия. Защо през 1936 г. всички демократични партии са отказали сътрудничество на комунистите, става безпощадно ясно само няколко години след „социалистическата революция“. Още през 1945 г. те излизат в опозиция като знак на несъгласие с болшевизацията на страната. Същата година мистериозна смърт „от болест“ застига лидера на социалдемократите Григор Чешмеджиев. Земеделците, калени в битки още от края на Първата световна война, трябва да бъдат не само повалени, но и физически унищожени. Както става с водача им Никола Петков и с много негови съратници. Военният съюз, който реално извършва преврата на 9 септември 1944 г., е подложен на 
кървава разправа
за която писахме в предни броеве. Нали още през 1936 г. комунистите го слагат сред враговете-деветнайсетомайци, ала после го използват за завземане на военното министерство.   Демократи, радикали и всички други, повярвали на Отечествения фронт, се „саморазпускат“. За да е пълна гаврата със съюзниците, тоталитарната власт у нас никога формално не се е водила еднопартийна. Комунистите си създават „верен съюзник“ в лицето на „историческия партньор“ БЗНС, който е казионен придатък на диктатурата. Хора като Георги Трйков и Петър Танчев добре се възползват от облагите си на съюзници, от които нищо не зависи. Друга е драмата на Светла Даскалова, дългогодишен правосъден министър, дъщеря на убития през 1924 г. в Прага Райко Даскалов. Твърде млада, Държавна сигурност й е посочила по своя специфичен начин, „правилния път“. Какъв е бил този начин разказваше някога един ветеран от ДС, който дори издаваше мемоарни книги. С ехиден смях споменаваше как Светла Даскалова „се е напикавала пред него“.